Жътвите на пшеницата в моето родно село Егълница бяха дни на най-усилен и напрегнат труд, защото хората осъзнаваха, че това е свързано с оцеляването им за година напред. В жътвата се включваше целият възможен трудов потенциал на фамилията без възрастови ограничения или предпочитания, произтичащи от образователни или старейшински обстоятелства.
Някога майка ми трябваше да върти домакинство, което се състоеше само от мъже, та все трудно смогваше, понеже ходеше шест-седем дни седмично на работа за по три-четиринадесет часа, затова често съжаляваше, че си няма поне едно момиче.
Момченцето на мой колега беше четири-пет годишно, едно нафукано хлапе с каубойска осанка, играеше си в общия двор на кооперацията, където квартирувахме заедно с колегата някъде в провинцията. В същия двор един дядо учи внучето си да прохожда, но го държи здраво за двете ръчички така че това бебе почти виси във въздуха и крачетата му кажи-речи се влачат по земята.
Идва веднъж в отсрещното място приходяща съседка да си окопава зеленчуците и по някое време носи счупеното желязо на мотичката: ”Майсторе – казва - може ли да ми завариш мотичката, защото я счупих?”, “Да – рекох – може. ” И за няма и десетина минутки свърших работата и връчих продукта на клиентката. “Колко струва?” попита тя. “Нищо – рекох – това е комшийска услуга, малка и безплатна”.
През месец март седемдесет и седма година бях хванал покрай другото един “часпром” да монтирам стенни кухненски шкафове на някакви хора вечерта, след работа.
По времето, когото пишех тези свои къси мемоари върху старите ученически тетрадки на моите синове, една от тези тетрадки по необясним за мен начин изчезна и може би е складирана някъде си в някой архив, където е надлежно проверена, прошнурована и съхранена.
