Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 45 Кредит срещу залог на доверие

Някога майка ми трябваше да върти домакинство, което се състоеше само от мъже, та все трудно смогваше, понеже ходеше шест-седем дни седмично на работа за по три-четиринадесет часа, затова често съжаляваше, че си няма поне едно момиче. След като се опитваше неуспешно да хване някого за “женската” работа у дома, накрая тя се спираше на мен, като на човек, който трудно отказва помощ и затова непрекъснато ми възлагаше всевъзможни домакински задачи. Когато сутрин рано тя потегляше за работа, ме събуждаше и аз в просъницата си изслушвах пет-шест такива задачи, за всяка от които трябваше да отговарям с “Добре, майко!”, за да е сигурно, че съм разбрал за какво става въпрос. Накрая тя казваше: ”Хайде довиждане!”, на което аз по инерция също отговарях с “Добре, майко!”. За много от нещата си имахме разпределение, така че на всяко от трите момчета в определен ден се налагаше да свърши някоя женска работа. Например да се помете пода, да се изтупат чергите и отново да се застелят. Поради това, че такава задачка се забравяше от улисията в детските игри, трябваше да се свърши чак вечерта и то много бързо. Тогава такава блиц операция се осъществяваше като чергите просто се обръщаха с чистата страна отгоре, а боклукът се смиташе и набутваше под тях. Поради същата улисия често забравяхме и да купим хляб, за който се сещахме чак когато се приберяхме прималели от глад и тогава на някого от нас се падаше късметът да тича три километра до единствената отворена до късно хлебарница и този някой винаги се връщаше с един хляб по-малко – този, който бе изял от глад по пътя. А такъв глад непрекъснато ни съпътстваше, и то не от недоимъка, а от немай време от детски игри да се нахраним като хората. Една привечер майка ми връчи една кесия с картофи, които трябваше да измия, обеля, нарежа и опържа на един котлон в двора. Захванах се ентусиазирано, работата ми вървеше, своевременно опитвах това, което съм опържил и по някое време, когато майка ми извика: ”Хайде, бе, готови ли са най-после тия картофи?”, аз с ужас установих, че всичко, което съм опържил полека-лека съм и изял. Разбира се, тогава с майка много се смяхме, а тя ме прегърна и целуна, като каза, че важното е, че съм свършил работата.

Някъде по-преди в лакардиите стана дума за баба Тодора и дядо Свилен, за тези самотни стари хора, които все оправяха дертовете на съседите. Покрай другото те бяха и редовни кредитори на тоя - оня, както и на прочутия столичен ваксаджия Нано. Един ден, преди Гергьовден, този циганин отиде при баба Тодора и го удари на молби: "Че те помолим бабо Тодоро да ми услужиш с двадесет лева." "За какво са ти бе кьорчо?" попита професионално тя като всеки оправен заемодател. "Требва да купувам едно агне, защото, нали знаеш – за Гергьовден.". "Защо па требва да купуваш цело агне, що не си купиш от месарницата половин агне, щом си сиромах?" постави ребром въпроса заемодателката. “А-а, не може скъсано агне, бабо Тодоро, за Гергьовден агнето требва да е цело, така казва господ. ” Така този циганин си получи своя кредит срещу залог на доверие и единственото изискване сумата да бъде върната точно на определената дата и точно в същия вид банкноти. Иначе този ваксаджия беше много забавен и атрактивен в своите професионални ангажименти в центъра на столицата, където събираше куп зяпачи, докато лъскаше обувките на някой тузар в съпровод на негови си закачливи народни песни и атрактивно жонгльорство с четките.