Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 41 Българска граматика
По времето, когото пишех тези свои къси мемоари върху старите ученически тетрадки на моите синове, една от тези тетрадки по необясним за мен начин изчезна и може би е складирана някъде си в някой архив, където е надлежно проверена, прошнурована и съхранена. А, доколкото е съхранено в паметта ми, там бях записал най-общи разсъждения от рода на това, например, че Наполеон като е изричал своята мъдрост как всеки войник носи маршалския жезъл в своята раница, знаел е със сигурност, че от всяко дърво свирка не става. Освен това бях записал в полза на читателя и едно правило от българската граматика, че с пълен член се членува само подлогът и неговото определение, когато са от мъжки род, понеже там казвах как ми е омръзнало да слушам от изучените за това хора да приказват неправилно. Сега мога да допълня, че на президента например не бива да му се поставя пълен член, ако той е едно допълнение в изречението. И то на всякакъв президент, а и на всяка такава дума, която няма важната роля на подлог. Също бях записал и че не вярвам много-много на класацията по интелект и че ние заемаме второ място, защото се знае кои организират такъв вид световни състезания и освен това вярвам в човечеството като цяло, а сега допълвам, че провъзгласяването на една нация като по и най от всички останали в историята е познато като нацизъм и не се ползва с добро име сред световното обществено мнение, така че такива нации биват мразени от другите народи по света и няма защо да се правят, че се чудят защо ги мразят. Бях писал и други неща свързани с българския език, защото той е важна и неразделна част от нашата национална идентичност. Някога преселниците в столицата от Трънско членуваха с пълен член всяка дума от мъжки род в изречението независимо от това каква функция има тя. Така те “постигаха” градско говорене. Можеше да се чуе например такова изречение: “Магазинерът иска да повика милиционерът, защото бил счупен катинарът на складът”. В никакъв случай, обаче, те нямаше да съчинят изречение като: “Журналиста взе интервюта от президентът и от премиерът”.
Някога в първия ми клас от прогимназията през едно голямо междучасие си бях купил от училищния бюфет един тогавашен български хот дог или макдоналдс, който беше един горещ дебарцин, току що изваден от врящата тенджера и напъхан напреко в разцепеното за целта хлебче, така че стърчеше с по четири пръста от всяка страна на хлебчето и от там по ръцете, ръкавите и бузите на ученика се цедеше и размазваше мазнотията на този колбас. Всичките прегладнели дечурлиги се омазвахме до ушите, така че това се приемаше в реда на нещата. За да използваме по- пълноценно времето на междучасието, ние момчетата едновременно със закуската си провеждахме и ежедневната пързалка по парапетите на стълбището, както това се прави във всички училища по света. За моя зла участ, още на първото спускане на финала му попаднах в ръцете на най-костеливата, най-длъгнестата и с най-свирепо изражение и характер учителка. С костеливите си пръсти тя заби нокти в дясното ми ухо и ме поведе към директорския кабинет. Директорът се славеше, че бие гимназистите хулигани направо със стол в кабинета си, затова аз изгубих и ума и дума, устата ми бе пълна с несдъвкания сандвич, който все още стисках в лявата си ръка. Тази учителка отвори решително директорската врата, натика ме вътре и рече: “Погледнете го!Това ученик ли е?” След което напусна кабинета. Аз бях замръзнал пред величествения и страшен директор в очакване на най-лошото. Постепенно неговият поглед омекна, после той се усмихна и ми каза: “Какво иска от теб тази дърта аристокрация? Седни ей на този стол и си изяж спокойно сандвича, момче. ” Така и направих, а като привърших той стана и ми отвори вратата с думите: “Иди си сега в час!” После бях затрупан от въпроси колко и какъв бой съм изял, но аз не дадох никакви изявления и никакви разяснения и за цял живот запомних какви странни съотношения могат да имат човещината, педагогиката и властта.
В махалата, в която отраснах, улиците нямаха нито настилки, нито тротоари или бордюри. Те бяха просто едни улици, настлани с пепелта и сгурията, която хората зиме изхвърляха, а от двете им страни имаше канавки, които извеждаха дворните води. Във всички възможни сухи и топли вечери ние махленските деца избирахме по-приветливо място на някоя от канавките, насядахме от двете и страни, разказвахме си всевъзможни неща и играехме нашите си детски игри на телефон и тям подобни. Любими бяха мръсните вицове за Бай Ганьо. Там в мрака се раждаха и първите ни детински любови, които всеки изживяваше по своему. Игрите на жмичка даваха възможност на по-смелите и инициативните да направят и по-пълноценни любовни изяви. Родителите ни викаха по пет пъти, докато успеят да ни приберат и те правеха това от немай къде, защото съм сигурен, че всички те бяха напълно солидарни и толерантни към нашите детски изживявания. Там край канавките ние обменяхме информация и опит за нещата от живота, такива, каквито се виждаха през нашето детско съзнание. Както си седяхме, когато някой се надигаше да стане, Гаврата протягаше другарска ръка на този някой, онзи я поемаше доверчиво и тя наистина му помагаше да се надигне по-лесно, но в последния момент Гаврата отпускаше и този някой цопваше в тинята на канавката. Така в ранното си детство научавахме доколко човек може да се осланя на другарската взаимопомощ и дали всяка такава трябва да се приема безусловно. Дали всяка протегната ръка е другарска, дали малка доза мнителност не е необходима, когато ни се предлага някакво приятелство. Сега се опитвам да уча едни мои съседски деца да правят разлика между умното и хитрото, защото ми писна от “хитростите” на много народ около мен. Във връзка с това, едно от децата ми даде като пример за хитра постъпка, как като се возели с баща си в колата, спрели пред едно мостче, за да дадат законното предимство на отсрещната кола, но нейният шофьор също спрял и направил кавалерски жест на нашия шофьор да премине пръв, а той настъпил газта с думите:“Е, па като си глупав, давай си предимството!”.
В двора на някогашната ни къща в Тула маала имахме едно дърво, за което е пресилено да се нарече така, понеже никога не беше оформяно от овощар и повече приличаше на един голям храст, но тази неугледна джанка, когато родеше ставаше силно привлекателна за циганетата и те я подхващаха още в момента, в който плодовете й станеха колкото дребни ловджийски сачми. Тези “плодове” бяха кисели и горчиви като концентрирана азотна киселина, но циганчетата ги поглъщаха като шоколадови бонбони, та и до днес се чудя каква е генетичната програма, която е настройвала вкусовите им претенции. Макар че за нас тази джанка си беше един никакъв ресурс и за нищо си я и нямахме, освен за едната сянка, но понеже циганетата крадяха хищнически като изчепваха клони, трошаха тараби от оградата и хвърляха камъни на поразия, ние все ги пропъждахме доколкото смогвахме. Един ден, като се прибирам, гледам на джанката пет-шест циганета - берат и направо ядат от ръка набраното, а отдолу брат ми Драго седи като господар и се наслаждава. Докато разбера какво става, циганетата го удариха на молба: “Молиме те бе, бате, не можеме повече да ядеме, бе! Пусни ни да слизаме!”, “А-а, няма, няма. Докато не изядете всичките джанки в дървото, никакво слизане. ” И така, циганчетата усилваха молбите, той – твърдостта си. Тази работа продължи доста, но в края на краищата брат ми се смили и тези лакомници бяха освободени от инквизицията.
