Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 40 Удължавам си кефа

В средата на петдесетте години започнах пети клас в съвсем друго училище, отстоящо на два-три километра от дома ни. В първия учебен ден класната ни подреди на чиновете по височина – високите момчета и момичета на задните чинове, а по-ниските на предните и така аз се озовах на първия чин на средната редица до едно момиче, което беше идеално изкъпано, идеално сресано и идеално облечено - дотолкова контрастиращо с моята мърлява особа, та не смеех и да я погледна, камо ли да заговоря, а и самата тя излъчваше подобаващо високомерие и строгост. Класната започна да се запознава с всеки от учениците по реда на разположението ни на чиновете, като искаше съответното лице да стане, да си каже трите имена и какво работят родителите му. Когато дойде редът на момичето от моя чин, тя стана и каза, че е Елена еди чия си и че майка и е домакиня, а татко и – главен счетоводител, след което си седна, за да стана аз и да кажа, че съм Славчо еди чий си и че и моят баща е главен счетоводител, което беше абсолютната истина, но и класът, и учителката изригнаха в бурен и невъздържан смях, а Елена ме гледаше намусено като човек, комуто са откраднали идеята. “Добре, добре!”, каза класната, за да угаси конфуза, какъвто изглежда се бе създал според нея. Това е една нагледна илюстрация как обществото обича да приема хората според външността и дрехите им, за което си е създало и народната поговорка “По дрехите посрещат, по ума изпращат” и тя в най-общия случай би имала известна практична валидност, ако в днешните динамични и донякъде повърхностни времена не се актуализираше с това, че по дрехите не само посрещат, но и комай и изпращат, което според мен е много жалко. Години по-късно вече като възрастен човек, когато държавната ми работа изискваше да бъда елегантен и спретнат до красив, непрекъсното изпитвах вътрешно огорчение и ми се струваше, че ми се възлагат надежди именно заради това – заради опаковката, заради това, което нося върху себе си, а не в главата си.
В първата ни студентска година в едно междучасие се подхранвахме в институтския бюфет с кому каквото е на сърце. Кадънков си купил една вафла, цепи я на пластове един по един и така си ги изяжда, а Прокоп го зяпнал като чудо невиждано и го пита “А, бе, Венци, защо ядеш така вафлата?”. “Как защо, бе? Не се ли сещаш? Удължавам си кефа. ” - му отговори Кадънков. Тогава в този първи курс ние софиянците си личахме, може би като хора, които се чувстват на свой терен, докато студентите, които бяха дошли от другите части на страната смятаха за полезно да “купуват” всякакъв опит от столицата, затова все ни гледаха в ръцете и очите и слушаха как и какво говорим и какво и как правим.
Пак по тия студентски години, а още и далеч преди тях, нашето семейство имаше коза, която си отглеждахме по всичките правила на животновъдството, а и тя ни се отблагодаряваше подобаващо, защото беше саанска порода и влачеше виме до земята, което съдържаше най-гъстото мляко, което съм виждал през живота си. Но тази коза, която носеше нежното моминско име Мими, създаваше и доста проблеми относно това кой да я пасе, понеже това се смяташе като силен компромат в градската среда, особено в очите на момичетата от махалата. Най-вече с това, че ние като студенти минавахме и за “цвят” на махалата, доколкото тогава това бе силно изключение. Затова, когато ми идваше редът, аз се обличах най-шикозно и екстравагантно до наконтване, подмишвах най-дебелия учебник, хващах Мими за повода и потегляхме към най-тучното пасище, което беше край тухларните фабрики или в днешния Южен парк. Пътьом преминавахме нарочно през скупчените пубертетски тълпи, които куфееха и все не намираха място за ръцете си, но това не им пречеше да се подхилкват високомерно, което пък беше много чудно, понеже нямаха никакво основание за такова велможене, още повече като знаеха, че аз си имах своите скрити и явни обожателки – момичета, които ме харесваха и желаеха изразително, въпреки козарлъка и въпреки каквото и да било друго. Когато завърших института и потеглих към провинциалното си местоназначение като индустриален мениджър, тогава в квартала, който още помни старото си име “Тула маала”, дойдоха багери и булдозери за да разрушат едноетажните къщи и обитателите им отново да потеглят като чергари към всички краища на столицата, продадохме тази коза, а майка ми рида като за продадено дете. Тя рида сърцераздирателно и върху руините на разрушената ни къща, в която бе вложила с цената на всичко цялата си млада сила и всичките си надежди.