Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 42 Вранчанското земетресение

През месец март седемдесет и седма година бях хванал покрай другото един “часпром” да монтирам стенни кухненски шкафове на някакви хора вечерта, след работа. Когато с моя приятел Илия бяхме завинтили шкафовете към стената и беше дошло време да се разплатим с клиента, той рече: ”А, бе, момчета, няма ли да паднат тези шкафове като сте ги закачили само с два винта?”, “Няма, няма - рече Илия – я се качи Славе на шкафовете да направиш малко акробатика, за да види човекът, че всичко е наред!”. Аз се провесих на първия попаднал ми шкаф и започнах да се друсам енергично. В този миг лампите угаснаха и започна да се люлее всичко. Разнесоха се неистови писъци и настана невъобразима суматоха. Пуснах се от шкафа и установих как всичко под краката ми се люлее в пълния мрак, около мен вече нямаше жива душа, тръгнах опипом покрай люлеещите се и скърцащи стени да търся изхода на това непознато за мен жилище, полека-лека се озовах на стълбището и с походката на пиян човек се добрах на двора пред кооперацията, където гъмжеше от уплашен народ. По някое време се намерихме с Илия и щяхме да се пръснем от смях на фона на това бедствие – Вранчанското земетресение, защото ние бяхме участвали в един жив анекдот, а атмосферата в нашето приятелство тогава беше такава, че и пръст да ни покажеше някой се заливахме от смях до припадък. Но това бяха нашите млади години, пък и времената бяха добри. А онези шкафове може би още си висят окачени на онези стени, които някога се люлееха като побъркани. Тук мога и да вметна, за да съм актуален с днешното време, че тогава ние с Илия бяхме чиновници, но оползотворявахме част от свободното си време за да изработим допълнително някой и друг лев, както това се правеше тогава, а и сега, в Западна Европа, от което пък следва, че по този показател ние още тогава си бяхме европейци, а сега, надявам се, още повече.