Зали и стадиони

Някаква психоза, подобна на норвежката трагедия, сякаш е ударила България. Откриването на новата спортна зала в София от чисто спортен въпрос, се превърна в социален, икономически и даже политически. Със скъп бензин можем, но без зала не можем, сякаш иска да ни каже невероятната шумотевица с пускането на безплатните билети за откриването. Сякаш ще се открива нефтено находище, по-голямо от тия в Кувейт и Саудитска Арабия. Сякаш тази зала е изконната мечта на всеки българин. Сякаш като ревнат няколко хиляди „Българи – юнаци!”, всички българи наистина ставаме юнаци и получаваме международно признание като такива.
Да, тази зала е нужна, както и нов национален стадион. Но при днешната мизерия на българския спорт това е просто оазис в пустинята. А пустините, както е добре известно, се характеризират с всичко друго, но не и с оазисите си. Залите и стадионите напомнят по-скоро римските гладиаторски времена. Когато тълпата е искала зрелища. И си ги е получавала.