Пернишката публика е много добра тя е голям ценител на българския рок

Това заяви в Перник фронтменът Данчо Караджов от „Сигнал”
В края на миналата седмица в Перник гостува фронтменът Данчо Караджов в рубриката „Автограф за Перник”. Зад гърба си Караджов има над 30 години сценичен живот, 14 албума и участия в около 5 хиляди концерта. Пред пернишката публика Караджов разказа за кариерата си за дъщеря си Лора, тръгнала по неговия музикантски път, както и за своите хобита и любими занимания. Освен това той изпя на живо няколко хита на група „Сигнал”
Сигнал е рок-група създадена през месец юни 1978 в София. Основателите й са Йордан Караджов, Христо Ламбрев - основен композитор в „Сигнал” и Румен Спасов.
-Г-н Караджов, какви спомени имате за пернишката публика?
-Спомням си за пернишката публика, като една рокаджийска. Тя уважаваше освен рока на „Сигнал” и всичко хубаво – българско, което се предлагаше. Тук сме правили много хубави концерти. Спомням си, че сме свирили и в Двореца на културата и в спортна зала „Миньор” и на открито.
-В момента композирате ли?
-Не. Защото вниманието ни е заето с турнето, което се прави от „Сигнал” по случай 30-та годишнина на групата. Там са ни изцяло ангажиментите. Възнамеряваме да започнем работа върху нов албум, но точно в този момент имаме други неща. Когато имаш друг ангажимент трудно идва така наречената муза, да земеш листа на спокойствие и да сътвориш нещо.
-Перник ще бъде ли част от турнето?
-По принцип преди малко говорих за това с вашите хора тук, че ще измислим време и дата, на която „Сигнал” да гостува и да възтържествуваме тази годишнина.
-Завършил сте Техникум по художествени занаяти, а се занимавате с музика. Кой Ви насочи към музиката?
Ами, “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс” - когато навремето слушахме апокрифно тези групи. По-малките любители на музиката не знаят какво е било навремето, но такава музика беше забранена в България заради това, че е била капиталистическа, затова, че е била с интонация, която не отивала на социалистическото общество. Е, такива някакви глупости... Оттам всъщност тръгна любовта ми към музиката. Освен, че моят баща, Бог да го прости, беше човекът, когото чух за първи път да свири вкъщи.
След това започнахме да се събираме момчетата от съседни махали – да правим първите групи. И ето, до ден днешен няма нищо по-силно от това, с което се занимавам близо 40 години.
-На кого сте благодарен за професионалното Ви развитие?
Първо на моята баба Екатерина, която ми купи китарата. А след това на баща ми, който, ако не беше взел същата китара да засвири “Марина, Марина” (италиански хит от 1961 – 1962 г.), сигурно щях да си остана художник или да се занимавам с другата ми страст – географията. След това съм благодарен на Румен Спасов, който впоследствие беше един от основателите на “Сигнал”. През лятото на 1971 г. дойде вкъщи да ме покани да свиря в “Златни струни”, където бях певец осем години. Примерно, ако не беше станало така, че той не ме беше поканил в групата и аз не
бях отишъл в “Златни струни”, професионалното ми израстване нямаше да се случи.
Не малка причина за това, че съм станал музикант, е, че не съм ходил в казарма. Ако бях отишъл в казармата, сигурно нещата нямаше да се случат.
- Автор сте на много песни. Имате ли любима песен?
Ами, вероятно баладите, които изпълнявам, ми доставят по-голямо удоволствие. Защото там един певец наистина би могъл да разкрие качествата си като изпълнител. Не бих казал, че имам любима песен. Но, опитвам се всеки път да ги изпея по възможно най-добрия начин и възможно по най-различния начин, както вече говорих. Защото така си пробвам самите качества като импровизатор и като човек, който измисля музика.
Ето, в момента работя върху едно парче. Имаме намерение шест певци – трима мъже и три жени, да участваме в тази песен. Засега няма да съобщя имената на хората, но нещата вървят много добре. Бих казал, че измислих много хубава песен, която скоро ще се аранжира и до месец – два е абсолютно възможно това парче да излезе на бял свят.
- Какви са последните амбиции на Йордан Караджов?
О, Господи, аз съм много неамбициозен човек. Не може един непукист да бъде амбициозен. Значи, ако съм постигнал нещо в живота си като кариера, това е било благодарение на уникалното ми постоянство, но не на амбиция. Аз не обичам думата амбиция. Възпитавал съм децата ми в такъв дух. Защото амбицията за мен пречи на човека. Праща го във фикс идея, която в един момент може да не се случи. И оттам идват вече и психическите изменения и т.н.
- Какво ще пожелаете на нашите читатели?
Ами, да са обективни, когато четат. Да създават по-висок критерий за себе си по отношение на вкус, на желание. Ако говорим за музика – да слушат по-стойностна музика! А не музика, която да принизява техния интелект. А напротив – да го качва нагоре, да се чувстват по-интелигентни, по-умни. Искам да са по-засмяни, с по-широко отворени очи. Мисля, че обстоятелствата в държавата в момента не биха позволили толкова много добри неща като пожелание, но аз го казвам от чисто сърце. И преди всичко - здраве!