Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 69 Трабант
Преди години с един колега чиновник Могилански бяхме опънали едноседмична обиколна командировка из българските заводи по някакви си държавни проверки. Пътувахме с моя трабант – аз на волана, той до мен като пътник. Още в началото забелязах, че при всяко мое натискане на спирачния педал, същото правеше едновременно с мен и моят спътник върху ламарината пред краката му. Освен това, при всяка по-напрегната обстановка като изпреварване или преодоляване на по-опасни завои, той се изпъваше като струна. По едно време спрях и му рекох:
- Виж какво, имам доста години и километри на волана, така че можеш да ми имаш доверие и да си се возиш съвсем спокойно. Можеш да ми се довериш – в сигурни ръце си.
Тогава този човек ми обясни, че преди години е преживял тежка пътна катастрофа, при която той е бил шофьор на автомобила, имало жертви, драми, съдилища и т. н. и затова по принцип от тогава избягвал да се вози в лека кола, но именно заради това, че шофьорът съм аз, се съгласил на това пътуване. Така той продължи симултантно да възпроизвежда моите шофьорски движения още известно време, но постепенно се успокои и поотпусна. Така вървяхме по нашия маршрут от град на град, преминавахме през десетки села. Пътуването беше приятно в пърпорещия трабант. Когато навлизахме в някакво село, от храсталаците изскочиха двама униформени служители от някаква автомобилна инспекция и дадоха знак да отбия в дясно и да спра. Поискаха ми документите и ми съобщиха:
- Знаете ли, че карахте с превишена скорост? Карахте със седемдесет, а допустимата е шестдесет.
- По какво познахте? – попитах на свой ред.
- По-нагоре има уред, който засече скоростта, с която се движехте.
- Не може да бъде! – рекох им – Този скапан трабант не може да вдига повече от шейсет. Вероятно уредът ви греши.
- Този уред не греши. Той е съветски. – отговориха инспекторите и ми тряснаха някаква си глоба.
Ние продължихме пътя си и се разсипахме от смях и заради аргумента на инспекторите, и заради моята малка наивна шмекерийка. Спътникът ми се успокои и отпусна още повече.
Тогава, през седемдесетте години, държавата и хората бяха в добро икономическо състояние, цената на бензина беше почти както за американците или за руснаците и моето семейство кръстосваше надлъж и шир родината при всяка удобна възможност с този трабант – източноевропейската народна кола, социалистическият фолксваген. Може без преувеличение да се каже, че още от пеленачета двете ни момчета практически отраснаха в този трабант. Спомням си как бяхме на дълги екскурзии, как трабантът бе претоварен с дрехи и провизии, как Поли переше дрешките на децата в крайпътните поточета, а после, както са мокри, ги залепваше по вътрешната страна на стъклата, за да изсъхнат. Ако се случеше някоя повреда, я отстранявах за броени минути под сянката на някое крайпътно дърво. Всички технически грамотни хора знаеха, че този автомобил за онези години беше едно техникоикономическо бижу. Всичките вицове и злословия по негов адрес бяха на идеологическа, завистлива или неграмотна основа. Повечето днешни масови автомобили за разлика от тогава, сега са изпълнени по техническите идеи на трабанта – напречно разположен отпред двигател и предни двигателни колела, което говори за непреходната виталност на германската техническа мисъл, независимо от това дали е била в западната или в източната част на Германия. Затова този наш тогавашен трабант днес е изправен като обелиск в двора на вилата ни в очакване на поредното смотаване на историческите обстоятелства от световната човешка глупост, когато за ден-два ще бъде оборудван, боядисан и нагласен като младоженец, ще отвори вратите си и ще покани своите стари и любезни приятели да ги вози накъдето пожелаят.
Славчо Йорданов, Шопски хроники
