Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 67 Лельо Лавке
Точно преди половин век, когато се заселихме в столицата, майка ми започна работа в Централните столични хали, които тогава си бяха български магазин, но заради необходимостта да бъде по-близо до дома, се премести в едно миниатюрно дюкянче в махалата, граничещо с тухларните фабрики и с цивилния свят. Открай време го наричаха лавка, защото си беше и такова. Та в тази лавка майка ми развихри цялата си стихия и развъртя такава мащабна търговия, каквато кварталът не бе виждал от десетилетия. Всеживо се стичаше отвсякъде заради бързото и пълно обслужване и заради това, че майка ми го зареди и със стоки, каквито кварталните хора не бяха и сънували. Тогава бях осем-девет годишен, но в свободното си време въртях тази търговия заедно с майка ми, с баща ми и с братята ми.
Хората бяха толкова доволни, че освен за пазаруването идваха и като на атракция, понеже и в ония години та и до ден днешен така нареченото културно обслужване, ако го имаше някъде, то бе изключение, потвърждаващо правилото, че такова животно не ни е присъщо. Дори днес в свободната пазарна икономика, когато влезеш в магазин, продавачките те гледат като човек, който им е изял десерта, освен ако не си фасониран с костюм и вратовръзка, та в първия момент да те сбъркат с инспектор по търговията. Заради това, че бе продавачка в лавка, циганчетата веднага я титуловаха и се обръщаха към нея с “ Лельо Лавке”. По онова време нормалната острилка за моливи още не бе открита в българското училище, затова ние учениците подостряхме моливите си със старите изтъпени бръснарски ножчета на бащите ни и от момента, в който попаднеха в ученическата чанта, те вече започваха да се наричат острилки. Затова, когато Шонда влезе в лавката със стограмово аптекарско шишенце в ръка, започна с думите:
- Лельо Лавке, ще ми даваш сто грама оливия и една острилка за бръснене!…
Аз прихнах да се смея, но майка ми своевременно ме срита, та млъкнах. Тя не можеше да допусне какъвто и да било подигравателен нюанс към какъвто и да било клиент. Освен това владееше изкуството по очите на клиента да познава какво точно ще пазарува; тя бе предварително подготвена и още с отварянето на устата му тя вече се бе присегнала и поставила неговия продукт на тезгяха или кантара. А това, че бедните хора, било цигани или българи, купуваха олио в аптекарски шишета, тя преживяваше като лична драма и болка.
Славчо Йорданов, Шопски хроники
