Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 66 прахосмукачка
Някога си Тошо ме викна да решаваме заедно задачи по математика, за да се подготвяме за кандидат-студентските изпити. Някой му казал, че съм голям цар по тая работа, а той бе загубил две години в казарма, затова предлагаше това сътрудничество. Аз се съгласих, понеже той беше отличникът на гимназията – знаменосецът и носителят на трикольорната лента, та аз си рекох, че това е другият – още по-велик цар на математиката и такова сътрудничество ми се стори направо върховно. Нямах ленти и байраци, бях навит да се доусъвършенствам и после да получа висока оценка на приемния изпит и да си избера любима специалност. А, любимата и модна за тогава и за всички специалност бе радиотехника. И така, почнахме ентусиазирано с този човек да решаваме тези досадни задачи и аз все повече и повече се дивех как в това момче е попаднало знамето на училището барабар с трикольорната лента. На днешен уличен жаргон може да се каже: той си беше направо гола вода. Замислих се. Баща му беше каруцар, майка му – една от училищните прислужнички. Тошо беше получил най престижна и добра служба в казармата. Аз тогава не разбирах и бъкел от връзкарщината и нейните скрити и невидими, дори непредполагаеми механизми. Така си и останах с чуденката в главата по този въпрос. След месец, като минаха приемните изпити Тошо се записа в радиотехника, а аз отхвръкнах чак в лесотехника – тривиално и непрестижно място. Чуденката в главата ми порасна още повече. Все едно, минаха години, това се позабрави, вече се бяхме пообучили кой по радио, кой по лесо, въртяхме заедно купони, цакахме картите и прочие. Кончето беше друг човек от компанията, не беше завършил и гимназия, а само средно професионално училище по радиотехника. Един ден Тошо му рече:
- А бе, Конче, хайде да ни поправиш телевизора, че нещо образът му е много шантав!
- Чакай бе, Тошо, ти ще ставаш инженер след броени дни, пък искаш неграмотник като мен да ти прави телевизора. Не те ли е срам, толкова дебели книги уж изчете – рече Кончето, но неохотно се нави и направо започна да сваля задния капак на телевизора. После огледа за секунда-две вътрешността му.
- Дай прахосмукачката – каза той и след като я получи, пъхна маркуча откъм страната на духалото, а другия му край в телевизора. После натисна бутона на прахосмукачката, та тя зави като сирена, стаята се напълни с облаци прах и ние всички побягнахме като при ядрено нападение.
Когато се върнахме в стаята, Кончето включи телевизора, при което образът изглеждаше идеално. Звукът също беше направо отличен.
- Хайде сега монтирай си капака господин бъдещ инженер! – рече той на Тошо, а оня неохотно и сърдито се хвана да свърши тая работа.
Както ви споменах по-преди, хора, които са имали късмета да пообщуват с мен, по някакъв си необясним начин са се издигали в обществото или службата и то не от вампиризъм спрямо моята особа, а от състезателна амбиция, така че очаквам един ден същият този Тошо да бъде номиниран, а после и назначен за министър или, хайде да речем – поне заместник министър. У нас тия неща стават лесно. Особено пък в последните години. Ако това до сега не е станало, то е, защото Тошо просто не се е досетил да си го поиска. Ето, сега го подсещам, ако случайно попадне на това четиво.
Славчо Йорданов, Шопски хроники
