Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 61 Не виждате ли, че шофьорът не е в автобуса?
Лили беше една пищна и съблазнителна гимназистка, очите и шареха дяволито и сладострастно, та побъркваха пъпчивите и съученици, с което по особен начин реално пречеше на учебния процес, затова учителят, който беше неин класен ръководител, един ден се отби до дома на момичето, за да поговори с някой от родителите й по този толкова важен за училището проблем. Там намери майката на тази Лили, която пък, като една добра домакиня, беше току що напържила цяла тенджера кюфтета, миризмата на които се разнасяше из цялата къща, та разпалваше апетита на всеживо в района наоколо. И, понеже апетитите не са чувства, а обикновени животински усещания, свързани с инстинкта за оцеляване на индивида, то и учителят усети познатия гъдел в стомаха си, който пък по някакъв си свой начин позаизбутва интелектуалното начало у този човек. Съвсем естествено и логично майката на Лили покани учителя направо на тази маса, където се намираше и въпросната тенджера с кюфтетата, връчи му една вилица, след което се захвана да понареже някоя и друга филия хляб, през което време не преставаше да подканя своя посетител да си бодва от кюфтетата и да си похапне. Така и тръгна разговорът между хапките, както и хапките между думите, че докато учителят споделяше проблемите свързани с особеностите на неговата ученичка и дъщеря на домакинята, а и едновременно се захласваше по привлекателната зряла хубост на готвачката на тези кюфтета, в един момент усети как вилицата му вече дере по дъното на тенджерата, а отсреща любезната жена не преставаше да го подканя. В този етюд не става дума за неконтролираната лакомия на учителя или за неговия авантаджилък, а за елементарното удоволствие на една добра домакиня от това да бъде харесана нейната гозба. Затова и леля Надка, майката на Лили, когато разказваше за този случай изпитваше отново истинско удоволствие и не влагаше какъвто и да било упрек към онзи човек.
* * *
Славчо Илиев от Горубляне, натоварен с две препълнени торби, под тежестта на които коленете му видимо се подгъвали, заедно със съпругата му, която носела бебе в ръцете си и с по-голямото им тригодишно детенце, което се задъхвало да следва темпото на своите родители, се били устремили към автобуса на автогарата. Те напрегнато подтичвали към тази заветна цел, за щото по разписание и по часовник този автобус трябвало във всеки един миг да потегли. Затова те давали зор, детенцето, капнало от умора, вече едва ги следвало, но те му подвиквали и окуражаващо, и заплашително, докато в един момент това детенце надало своя вопъл на възмущение:
- За къде сте се разбързали пък толкова? Не виждате ли, че шофьорът не е в автобуса?
Ако това тогавашно детенце, което сега трябва да е на христова възраст, си е запазило дарбата да отличава детайлите в общите неща и си е намерило подходящата професия и поприще, аз му желая най- искрено успехи.
Славчо Йорданов, Шопски хроники
