Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 60 Първанов, хвърли шашката!

Отидохме на един полигон в казармата да взривяваме амонитови шашки с учебна цел. Имахме необходимата теоретична подготовка и аз отведох моето отделение на мястото, където трябваше да поставим зарядите с капсул-детонаторите и фитилите, да се запалят фитилите и веднага след това да избягаме на тридесет-четиридесет метра, където да залегнем с лице към земята и с крака в посока на очаквания взрив. Всичко това ставаше по моя команда, командирът на взвода стоеше на стотина метра и наблюдаваше. Направихме каквото трябва и побягнахме в определената посока. Командирът на взвода изведнъж започна да вика много силно:
- Първанов, хвърли шашката! Чуваш ли? Веднага хвърли шашката!

Погледнах към Първанов, който тичаше редом с нас, но беше вдигнал високо дясната си ръка и в нея държеше същата шашка с димящия фитил, който бе запалил преди броени секунди. Приличаше на онези маратонци, които носят тичешком олимпийския огън. Смених посоката и се втурнах към него. Ударих го силно със замах и гняв през китката, та димящата му бомба отхвръкна на два-три метра зад нас, придърпах го тичешком на още два- три метра и го повалих на земята. С лице надолу и крака към взрива, както ни бяха учили. В този миг се издъни експлозията и ни поръси с дъжд от пръст , треви и камъчета. Първанов уж се свести от взрива и се развика:
- Пусни ме бе, пусни ме! Какво си ме натиснал, ще ми счупиш врата.

Когато командирът на взвода се приближи и се погледнахме в очите, двамата бяхме почти просълзени, макар че там не се допускат такива сантименти. Стиснахме си по мъжки ръцете напук на всякакви устави и само ми каза:
- Браво, Славе!

Пак напук на всякакви устави. Има и такива неща по уставните места.

Първанов така и не разбра много-много какво се е случило. Дълго го боля китката и ме гледаше накриво без да разбере, че ако и да не съм му спасил живота, то поне съм спасил някои важни части от тялото му, като ръце, уши, глава и други подобни.

Иначе командирът винаги се обръщаше към мен и към останалите войници само по фамилно име.

Цял живот хората, които служебно бяха над мен, предпочитаха да разговарят с мен на малкото ми име и то в умалително обръщение, а в повечето случаи държаха и аз да се обръщам към тях по същия начин, доколкото обстоятелствата позволяваха. Шефове, които стартираха с високомерно и парвенюшко тежкарене, много скоро разбираха от общуването си с мен, че нивото им на компетентност е общо взето под изискуемото, че с връзки или по друг начин са се набутали в работа, за която все още нямат глава. Разбираха, дори подсъзнателно, че едно е да искаш да вършиш една работа, а друго е да можеш да я вършиш на нужното ниво.

Славчо Йорданов, Шопски хроники
Славчо Йорданов, Шопски хроники