Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 59 Един за всички и всички за един
В началото на деветдесет и осма година се видя, че няма да мога да се справя сам в качеството ми на болногледач на моите родители, а и едновременно да се занимавам и с какъвто и да било бизнес, затова Петър дойде и рече:
-Славе, така няма да може да оправяме нещата. Трябва да измислим нещо друго!
Той е роден за мениджър и организатор, но се хвана с науката, а от нея няма откачване до края на живота. Драго отдавна се беше изнесъл да си изкарва прехраната по чужбината, докато новоизлюпените от демокрацията бандити претарашваха необитавания му апартамент.
-Да вземем да преместим тези хора в апартамента на Драго, така и така те са го купували. Ще наемем хора да се грижат денонощно за тях и ще търсим начини да изкарваме пари за издръжка на това предприятие. Иначе ще повлекат и теб в гроба. Ще звънна на Драго да му кажа.
Драго отговори, че така би било най-добре и ние, след като получихме и разбиращото съгласие на баща ни, направихме този, по същество нов модел миниатюрен старчески дом с платени гледачки и медицински персонал. Това, което тук казвам в едно изречение, си беше цяла епопея в онези ужасни безпарични дни, но това бе и единственото май разрешение тогава. Е, в рамките на нашия старомоден патриархален морал, при който членовете на една фамилия имат неотменния дълг да се грижат един за друг и най-вече за изпадналите в беда по правилото “Един за всички и всички за един” .
Жените, които ние наехме да се грижат за нашите родители – Сашка, Славка, Ева и Ана, фактически бяха купени от нас нови снахи, които поеха обичайната за реалните снахи повинност според българските традиции. В ония объркани за българина години, когато обстоятелствата го тикнаха да се чуди по какъв начин да изкарва парите си за прехраната, много народ съвсем бе изоставил на произвола на съдбата своите стари и немощни родители, много народ се бе впуснал да прави бизнес бързо и неотложно с цената на всичко – крадеше се, завличаше се, изоставяха се деца, родители, родни места и всичко друго всевъзможно зарад пустите му пари, превърнали се внезапно от средство за живот в цел на битието. Спомням си как тогава шефката на една районна социална служба ми се оплака със силно възмущение, че била принудена да се грижи дори за погребването на починали възрастни хора, децата на които отказвали да се занимават с такова нещо, понеже нямали време – били заети с бизнеса си! Звучи невероятно, но е истина. Нашите нови тогава снахи изпълняваха задълженията си добросъвестно, доколкото имаха възможност, защото и те бяха изхвърлени от “прехода” от своите обичайни места и професии – медицински сестри, поетеса, инженерка…Нашият старчески дом беше една денонощна работна площадка с много напрежение, емоции, драматизъм и безсъние. Тези нови наши роднини ни помогнаха да не попаднем в печалната, уви, статистика на онази социална шефка.
Славчо Йорданов, Шопски хроники
