Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 58 Кокошкар

Към края на шейсетте години завърших висшето си образование и по закон и по призвание трябваше да отида на работа в един завод в провинцията заедно с друг свой колега и приятел, където не ни очакваха с отворени обятия, понеже това си беше и един очевиден анонс, че те не могат да се справят със своите сили и кадри със ситуацията и затова донякъде наистина можеше да се разглежда и като обидно. Когато се представих на директора с готовата заповед за назначение издадена ми от генералния директор и шеф на този директор, той ме изгледа високомерно и ми каза, че си има свои кадри и че няма никаква нужда от такива новоизлюпени инженери като мен. Тази ситуация бе изненада за мен, понеже смятах, че заповедта, която носех е абсолютен бетон, затова го помолих най-учтиво да оформи в документ това което ми казва и той взе та го направи и то по начин, с който показваше, че пет пари не дава за разпоредбите на държавната власт над него. Този беше недоук човек, но местната власт го бе прекарала през множество управленски постове в най-различни сектори и браншове, та той се имаше за велик, но реално работите, които управляваше не вървяха, затова зорлем му пращаха учени хора, та белким потръгнат нещата. И тогава и сега се вижда, че това е бил авторитарен стил за кадрово обезпечаване, но пък нямаше друг начин за противодействие срещу местната връзкарщина и шуробаджанащина, които заедно с човешката глупост се раждат сами като диворастящите гъби. Донякъде се зарадвах, че нещата се развиват по този начин, защото това беше шанс да бъда освободен от тази повинност, наречена разпределение и да мога да си намеря работа, както си мислех, по мой вкус. По онова време много от студентите, дошли отвсякъде за да се изучат в столицата, бяха харесали толкова този град, та вече и с топ не можеше да ги избиеш от него. По един или друг начин или хватка те бяха настанени на добри служби в столицата, а столични льохмани като мен трябваше да идем да оправяме нещата по техните родни места. Възможно е и да има някаква диалектика в тая работа, ама аз не я разбирам и до ден днешен, та затова направих опит да се освободя от така изопачената повинност, но не успях и затова трябваше да си я поизкарам за известно време под управлението на същия този директор, който така силно не ме желаеше, както и аз него и който малко по късно излетя от директорския стол по един необичаен начин. В една от махалите на градчето се появил крадец кокошкар, затова живеещи там неколцина работници от завода една вечер му организирали засада, като се въоръжили с подходящи тояги и се прикрили подходящо в тъмнината. Когато очакваният кокошкар, облечен с ватенка и каскет се запрокрадвал в тъмнината, хората с тоягите наизскачали и започнали да го налагат най-безмилостно кой където свари, след което го повлекли към тамошното милиционерско управление. Когато минавали победоносно по една осветена улица, видяли изненадано, че “кокошкарят”, когото влачат, е техният собствен директор. Били втрещени и вцепенени, но продължили към управлението. Директорът закисна по болниците, за да го оправят от тежкия побой, а после никакъв не се видя. После се оказа, че в онази нощ със засадата той е отивал там при една от многобройните си любовници, които е избирал от околните села и назначавал на работа в завода. Или поне такива бяха легендите около тая история.

Славчо Йорданов, Шопски хроники