Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 49 Аванта оцет по благо от мед

Преди години в семейството ми решихме да отглеждаме кокошки и пилета на вилата, най-вече за оползотворяване на големите количества хранителни отпадъци, каквито през седемдесетте и осемдесетте години имаше в изобилие във всяко домакинство. Тогава храните бяха евтини, а хладилниците на гражданите достатъчно пълни с всякакви хранителни продукти. Речено-сторено, построихме кокошарник, купихме двадесетина ярки, направихме хранилка и поилка, така че тези птици да могат да изкарват седмица-две с това продоволствие. Работата потръгна много добре, но когато зимата започна, изникна проблемът как да осигурим вода за кокошето стадо без тя да замръзва. През главите ни минаваха какви ли не научни щуротии – от антифриз и готварска сол до електрически нагревател или нещо подобно. Когато в двора пристигна онова хлапе от селото- Венелин, с когото нашите деца си играеха всеки уикенд, видя нашия угрижен вид и ние му обяснихме по какъв проблем са нашите научни напъни: как водата ще замръзне и как кокошките ще умрат от жажда, тогава то рече: ”Защо се тревожите толкова?На птиците в гората и полето кой им дава вода? Кокошките ще си намерят някакъв начин. ”И наистина, впоследствие ние разбрахме как кокошките кълват леда и как пробиват отвор в него, така че да могат да достигнат до водата в съда. Друг път, когато бяхме набрали една пълна кофа вишнап и я бяхме оставили насред двора като дразнител за всеки злонамерен завистник и Венелин традиционно пристигна, ние го поканихме да яде на воля направо от кофата като много вътрешен човек. Подкара я момчето, както се казва – на корем, но по някое време устата му изтръпна и той започна да прави съответните гримаси, които в литературата наричат “кисели гримаси”. Тогава се обърна към мен и ми рече:”Абе, чичо Славчо, тези вишни са много сладки ама и много кисели!”. ”Така е – отговорих му – аванта оцет по благо от мед! ”Момчето прихна и заряза вишните. Една година пуснах едни хлапета да се качат на черешата ми и да си похапнат от вкусните череши. Те накацаха по дървото, а аз отидох да си гледам мойта работа. По някое време рекох да ги надзърна, сакън да не падне някое дете, та да ми тежи на съвестта. Под черешата беше застлано с клони и шума, понеже децата не умееха да берат плодовете елегантно, затова им рекох:”Хайде деца, стига толкова. Това е за подслаждане, а не за наяждане. ”Те ме изгледаха враждебно и полека-лека слязоха от дървото, но не съм сигурен дали разбраха правилно какво точно съм им казал. От една друга бяла родовита череша набрах една цяла кофа и я подарих на съседката баба Д. да си направи сладко или каквото и да било. На другия ден тя ми върна празната кофа и рече:”Славчо, ама ич не са убави тия череши!”. ”Така ли?Не знаех. ”- отговорих й аз. В края на краищата разбрах, че хората са с най-различни вкусови претенции. Една късна пролет потеглихме с наши роднини в трабанта на нашето семейство към пазарджишкото село Бошуля на череши. От тях черешите, от нас транспорта и кой колкото може да си набере. От разговорите по пътя разбрахме, че ще се бере в наследствена овощна градина. И наистина, когато пристигнахме там, видяхме едно просторно заградено място с множество полувековни череши в него. Другите берачи вече бяха пристигнали и бяха накацали като птици по дърветата, където усърдно и с настървение беряха добре налятите кърваво червени до черни череши. Това бяха роднините на нашите роднини, но нашето пристигане не направи каквото и да е впечатление на когото и да било. Тези роднини не бяха се виждали от повече от година време и въпреки това се държаха като напълно непознати, заради улисията в брането и защото един поздрав”Здравей братчед!” имаше цената на една шепа череши. Моите роднини също стовариха амбалажа и мигом се впуснаха в брането. Ние с жена ми опитахме по някоя и друга череша, които наистина бяха превъзходни и се вторачихме в лакомата стихия на тези хора, които само мълчаливо беряха и пълнеха щайгите. Толкова ни вкисна от такъв вид диващина, че само стояхме и зяпахме като хипнотизирани. Тогава се бях умислил, че от многото собственици на този наследствен имот трябва да има поне един, който премахва сухите клони, поддъжа оградата и го пази от крадците, но този единствен стопанин така си и остана анонимен. И така ние с жена ми куфяхме с философско изражение през целия черешобер, заради който бяхме оставили невръстните си деца на чужди грижи и ако в този момент ни бе видял оня герой, който правилно съчетаваше умността с хитростта щеше да си каже:”Е, па, като сте глупави…”. А ние така се и върнахме с празни ръце, но пътьом минахме през други роднини на нашите роднини, където обядвахме. Когато се наложи да ползвам тоалетната на тези хора, покрай другото им направих, без те да разберат, минимален ремонт на клозетното казанче, в резултат на което то проработи след няколко годишен престой. Понеже ме бяха предупредили да ползвам кофата с вода, заради неработещото казанче, когато бях свършил работата им казах с учудено изражение: ”Ама защо казвате, че казанчето не работи? Аз като дръпнах синджирчето, то си работеше.” Тези хора направиха глупаво изражение от това, че не са се сетили толкова време да дръпнат синджирчето и напразно са се мъчили токова време с кофата, заради тази си недосетливост. А пък аз им бях направил тази тайна услуга, за да си заплатя по някакъв начин обяда и защото не обичам авантите, а оня пак щеше да рече: ”Е, па, като, си будала…”.