Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 39 Вече бях гражданче
В средата на петдесетте години през летните ваканции ме връщаха на село при дедо Йордан, където той живееше вече съвсем сам в оная плетена къща. Тогава успях да се вгледам в неговия бит от друг ъгъл. Аз вече бях гражданче и той ме поднасяше на тази тема, та и аз си въобразявах, че това е наистина така и дори си позволявах да го поучавам и да му разправям някои небивалици, които измислях на момента, а той се преструваше, че ми вярва и продължаваше да ме поднася. Когато вечер дядо си лягаше за сън, той не се разсъбличаше и преобличаше като нас гражданите, а просто изхлузваше цървулите, отмяташе чергата и си лягаше върху сламеника направо с дрехите, с които си беше и през деня, после се замяташе криво-ляво с чергата и толкова. Вече нямаше крава и кола. Момент - онази кола не беше просто каруца, а нещо много по универсално, едно тогавашно “лего”, което се преустройваше ту за возене на сено или житни снопи, ту за дълги дървета, ту за чували със зърно или брашно. Непрекъсното се подменяха канатите с ритли, или въобще се премахваха, та оставаше само колесарят, или колата се “разтягаше” по разтоката, за да поеме дългите дървета. Както и да е, тези неща бяха вече в текезесето, а дядо не го търсеха за работа там заради напредналите му години. Той вече гледаше само няколко кокошки и един кошер пчели. От днешна гледна точка той живееше като виладжия – имаше достатъчно време за кокошките, пчелите и за вестника, който изчиташе открай до край. По някое време идваха другите изоставени старци от махалата, бистреха с часове политиката като се припичаха на лятното слънце, поднасяха се и се кодошеха за младите си години. Тия старци никога не закусваха;за мен дядо правеше проста водна попара с някоя и друга троха сиренце, обядвахме с чорба от коприва, щавел или боб. Деликатес беше тараторът от вода, кълцан чесън, оцет и сол. Една сутрин се събудихме от пилешко писукане. Насадената квачка ние бяхме внесли при нас в стаята, което си е стара традиция и се е правело и за агнета и за други животни, които в такива важни моменти са се приемали като членове на семейството. Когато се пръкнаха пет-шест пухкави пиленца, квачката заряза останалите топли яйца и поведе навън своето домочадие. Тогава ние с дядо увихме топлите още яйца в неговия кожух и на другата сутрин от тях се пръкнаха още четири пиленца които квачката не пожела да приеме по никакъв начин, та се наложи моя милост да им квачкувам в продължение на месец и нещо. Накъдето и да тръгнех, тези пилета все ме догонваха и следваха; дори когато се скриех, те ме откриваха безпогрешно със своето си пилешко усещане.
Всяко лято ние братята като ходехме през летните ваканции на село, където освен подслон, търпение и грижи, получавахме в края и награди от дядо ни. Той ни купуваше дочен плат и ни поръчваше при селския шивач по едни дочени панталони, които като дизайн и кройка бяха последния вик на модата за възрастни и крещящо противоречаха на тогавашните сектантски изисквания. Когато пристигахме в софийската ни махала с тези панталони “суинг” с тесни крачоли, високи маншети и широки колани с по три- четири копчета и заметка, ние вцепенявахме с тая мода не само връстниците си, но и обществените блюстители на морала, идеологията и реда. Четири десетилетия по късно хора с далеч по смърцапръцани панталончета щяха да се набутат по връзкарската технология в етажите на властта за лично обезпечаване, тарашуване и забогатяване, а за такова нещо трябва да си достатъчно нискочел и гьонсуратоген.
