Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 38 Целта оправдава средствата
Понеже в ония детско – юношески и младежки години тримата братя доста поработвахме ТФР (тежка физическа работа) и спортувахме активно, бяхме и изразително силни във физическо отношение, поради което всявахме и съответният респект у връстниците си, но в никакъв случай не бяхме побойници – пазехме доброто си име и това на родителите си. По някое време, обаче, из махалата се появи една банда, чийто водач бе една протомутра–възпитаник на трудововъзпитателно училище, и тази банда пъчеше мускули, плашеше не на шега младо и старо. Един ден главатарят сериозно бе набил малкия ми брат Драже без какъвто и да било повод, може би за предизвикателство към батковците му. Все едно, когато брат ми се яви подут и разплакан и ми каза от какво и кого, кръвта в мен заговори и аз се отправих с голи ръце фронтално към бандата, която се движеше в разгъната редица, а главатарят по средата й страховит и с една глава и нещо над мен. Вървях устремен точно срещу него без какъвто и било страх да отмъстя за брат си, пък те ако ще да ме размажат от бой. По очите им разбрах, че съм очакван, долових техния присмех. Когато стигнах на ръка разстояние, без предизвестие започнах с крошетата: дясно, ляво, пак дясно, пак ляво и отново и отново. Главатарят се срина. Бандата се разбяга. От носа на главатаря шуртеше кръв, която комично се смесваше със сълзите му, а той държеше ръцете си в позата като да се предпази от още удари, защото виждаше как съм готов да го довърша. Удари го на молби и извинения, които ме изненадаха, защото не очаквах такова нещо от този нафукан и физически много добре сложен младеж. Тръгнах си мълчаливо и гордо, след което бандата не се появи повече в махалата и хората си поотдъхнаха. Моят рейтинг се покачи, а битият побойник, когато ме срещнеше след това, ме поздравяваше по своя инициатива и, както се казва, гледаше да е добре с мен.
Зимата на шейсет и втора година беше скована от зловещи студове, върлуваше грипна епидемия, та бях повален на легло, както и половин София. Сливиците ми бяха пораснали колкото круши, а очите ми вече изскачаха от орбитите от високата температура и жестоката кашлица. Петър беше граничар точно по диагонала на картата – на югоизточната ни граница, та там покрай другото бил нещо и библиотекар, откъдето му изчезнали някакви значителни количества списания "Огонек" и той подаде тревожен вопъл да му ги намерим на всяка цена, защото не знам си какво щяло да стане без тях. Студ не студ, грип не грип, навлякох един куп дрехи върху себе си, омотах главата, шията и лицето си с шалове и с девиза "Целта оправдава средствата" се втурнах насред столицата да свърша работа на човека. За два дни, през снежната ледена виелица на София, обиколих всички възможни будки и успях да закупя всичките необходими списания за брат ми. Не е важно човек да има много приятели нито много врагове, защото това са двата края на една и съща тояга, та един мой познат все се шегуваше с молитвата "Пази ме, господи, от приятелите, от враговете сам ще се пазя!". Важно е човек да има другари, макар и малко, но да може да разчита на тях. Ако тези другари са му и кръв, т. е. роднини, тогава работата е направо безценна, защото имаме и такъв табиет – заради имот или заради нещо друго да разваляме и братство, и роднинство и да преминаваме във враждебност, омраза и отмъщения. Благодарен съм на съдбата, че досега такава лошотия не ни е споходила – с моите братя не сме приятели, не сме и врагове. Ние сме другари.
