Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 36 Воля
Някъде през петдесетте години отглеждахме домашни зайци, и то така, че с времето те се развъдиха, както се казва – като зайци, та вече нито им смогвахме с храна, нито с квартира. Затова един ден с брат ми Петър напълнихме един сандък със зайчета, колкото можа да поеме и право на женския пазар между сергиите със зеленчуци, а не по-долу, където беше пазарът за животни. Постояхме, постояхме, но никой не се заинтересува от нашия сандък и от съдържанието му. Очертаваше се пълно фиаско на нашето търговско предприятие. По някое време извадихме едно зайче, та го поставихме върху сандъка, тълпи от хора се изнизаха край нас и пак никакъв отклик. Тогава предложих на брат ми: “Бате, хайде да викаме, за да разберат хората, че продаваме нещо”. “А, не! Срам ме е!” – каза той и тогава аз се развиках, както правеха и други търговци, само че изглежда е имало и обертонове на мутиращия ми пубертетски глас, защото хората започнаха рязко да се извръщат към нас с нескривано любопитство и интерес. Видях как Петър започна да потъва в тротоара, а аз вече бях преодолял сценичната си треска и още по силно и убедително закрещях: “Хайде на зайчетата! Най-добрата порода в Европа и в света! Цени народни! Стоката по ваш избор!”. Едновременно зад гърба си чувах тихия глас на още по-дълбоко потъващия ми брат като някакъв бек вокал: “Стига си викал, бе, стига си викал!Не те ли е срам от хората?” Но за негов и за мой, естествено, късмет хората започнаха да се спират, оглеждаха зайчетата, питаха за цената и други такива неща, които може да се случат на един пазар. Започнаха и да купуват. За няма и час време опразнихме сандъка, стоката бе разпродадена, парите прибрани. Години по-късно изучавах някакъв японски опит в обучението на мениджъри, при който студентите имаха задължителен практикум по произволно говорене на оживено кръстовище за преодоляване комплекса на сценичната треска или по нашенски казано–срамът да говориш пред множество хора. А моят брат стана учен и университетски преподавател и не само че е преодолял сценичната си треска, но е и много забавен за своята аудитория, което пък му помага в преподавателския процес, така че по успешно да продаде своята интелектуална стока.
В последните класове на гимназията изучавахме като отделни предмети логика и психология, като преподавателят бе един и същ–един възрастен симпатяга с нестандартен подход към обучението, поради което часовете му доставяха удоволствие за почти целия клас. В един такъв час още от началото той започна да се разхожда между редиците и известно време се позабавлява на нашето мълчаливо очакване, след което започна един разказ, сюжетът на който беше как едно момче в първите дни след войната си намерило една писалка и как тя избухнала в ръцете му, в резултат на което това момче останало без ръце и как с пълна мобилизация на своята воля това момче се научило да се обслужва с краката си и т. н. Целият клас проследи с голям интерес този сюжет, който по обясними причини днес май се нарича трилър, а накрая учителят попита дали някой знае как се е казвал героят, проявил тази необичайно силна воля. “ Зарко”–отговорих аз, понеже седем осем години преди това бях прочел много внимателно и с интерес тази повест. Учителят втренчи насърчително ласкав поглед в мен, после попита дали друг някой знае заглавието на повестта, от което последва упорито мълчание. Тогава учителят ми рече: "Хайде, кажи им момко и заглавието", от което аз съвсем се изкефих и естествено го съобщих на висок глас. Така започна урокът “Воля”, каквото бе и въпросното заглавие на повестта.
