Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 35 Такива сме българите
Вчера викам на една съседка:”Здравей! Как си? Как е група А?” Тя се смее, защото знае, че аз наричам група А съсловието, което не както преди, но все пак донякъде е обезпечено финансово от държавата – пенсионери, милиционери, чиновници и работници на държавна работа и всякакви такива. “А, бе, не стигат парите!” отговаря тя. ” Виж – викам и – цялото ми семейство без изключение сме от група Б – никой нищо ни не дава, никой с нищо не ни обезпечава, работим до изнемога за хляба си, пък и за държавата даваме, за да ви изплаща пенсиите и на децата ви заплатите. ” . “То и аз искам да изкарам нещо допълнително, ама как. Дай нещо, някаква работа”. ДАЙ! Това си знаят, това си баят. Не смея да кажа добър ден на някои хора, не смея да ги погледна – все ще ти искат нещо, дори ей така за принципа. След като се разбъркаха социалистическите порядки в държавата ни, след като икономиката бе оставена на автопилот на някакво си саморегулиране уж с монетарни способи, каквито биха и могли да посвършат работа, но ако се прилагат от кадърни, умеещи и добросъвестни държавни управници, след като стотици хиляди български граждани бяха статуирани като безработни, аз все пак се гордея с моето семейство, което не протегна към никого просяшка ръка, никому не се приведе в унизителни молби за помощ, а като школуван персонаж се захвана да изкарва хляба си със собствени сили, умения, воля и предприемчивост. Естествено това поражда многостранна злоба и завист, подмятания, че “имаме” незнам си колко фирми и че сме милионери, макар че в действителност едва свързваме двата края, че се убиваме от работа и че само това и правим. Права беше навремето майка ми като казваше, че хорската лошотия е непредвидима и безгранична. Но да не бъдем черногледи – да се надяваме в следващите двайсет-трийсет години хората да се научат да приемат реалностите и да се примирят сами да изкарват средствата си за живот, при което количеството на мижитурско – връзкарско – доносническия персонаж бъде сведено до един поносим минимум, а дай боже и да изчезне. Пак си спомням за баба Маца и дедо Йордан от Егълница – у тях нямаше и грам лошотия, завист или омраза към когото и да било, въпреки непоносимата мизерия, в която битуваха. Е, да, не бяха безкритични към мерковщината на съседите и такива ги наричахме между нас си, но не съм усетил никаква помисъл за каквато и да е мърсотия, насочена срещу тях. И макар да бяха реално атеисти, в действителност те носеха у себе си християнските добродетели, които естествено бяха предали на баща ми, той на своите деца и те на техните си деца, а сега в тези вълчи времена тези добродетели изглеждат като непоносим архаичен порок, който номинално пречи за оцеляване на семейството ни. И не само на нашето. Голямата част от народа ни е такава добродетелна и в това е моят оптимизъм за нацията. Само дано съумее да събере ум и сили да стъпи на шията на шмекериадата, която е злокачествен и смъртоносен тумор. Без да търпи отлагане и вайкане. Както и да си изясни идейните и житейските ценности, към които трябва да се стреми като малък, беден и унижаван народ – социални, либерални или криминални. Всеки може да пита: ”Чакай бе, човече, защо ги пишеш тези неща? Все едно – дупка в морето. ”Пиша ги, защото, човек, като ги понапише тези неща, а може би и като ги попрочете, някак си му олеква и се поосвобождава духовно поне за момента и може и да не са чак толкова забавни, но се надявам да се понамери и по нещо поучително – по някое бисерче от този боклук, което да ти се отплати за загубеното в четенето време.
В края на деветдесет и седма година старостта и болестите събориха дотолкова нашите родители, та те вече не можеха да се обслужват сами дори за най -елементарни битови неща. За хората от нашата черга болниците вече не съществуваха – лекарското съсловие вторачи взор в ценоразписите и заплатите на колегите си във високоразвитите страни и щеше да ги преследва на всяка цена, независимо от жеста, който бе направил българският народ за безплатното им образование и настаняване на работа. Все тая, но се наложи да застъпя на денонощна вахта за тези хора, които ме бяха дарили с живот, отрастили и образовали, както и подпомагали до последната си възможност. Денонощните ми непрекъснати безсънни грижи докараха и мен до болестно състояние – движех се като призрак и дремех по столовете. Борех се с болестта на татко, за да го вдигна на крака, защото бе паднал и физически, и духом. Съвсем изоставих и семейството си. Жена ми също бе болна и се нуждаеше от грижи, но ми се струваше, че проявява снизходително разбиране, понеже и тя бе прекарала такъв етап в живота си със свои близки. Бях огорчен, че тя и децата ми не предприемаха конкретни действия, за да ми окажат помощ в моята мисия, сякаш не се отнася за техни роднини или поне аз така възприемах нещата и все се стараех да ги оправдавам, че са ужасно заети с техните си работи и ако имаха тревоги, те бяха повече затова, дали аз ще издържа, та да не легна после на техните грижи. Брат ми Петър в ония дни ми оказваше съдействие, доколкото той беше много зает човек с кариерата си. Наблюдавах тези мои най-близки хора как се проявяват като характери в тази екстремна ситуация и бях силно разочарован, но близките са и затова, да можем да им прощаваме. Егото в моментен план и като перспектива ужасно ги стягаше и задушаваше. И болните, и здравите. И това беше най-лошата диагноза на тогавашната ситуация. Иначе, като ги гледаш, все весели и симпатични хора, добри и контактни, хи-хи-ха-хо и т. н. , но в трудна ситуация дърпат чергата към себе си. Много рано назад в годините беше прекъсната тимуровската пропаганда и практика, а после в антикомунистическата атмосфера – забравена и отречена. Човекът, който тогава получи “отличен” от мен, бе майка ми. Но тя цял живот е била такава–абсолютно безкористно самораздаваща се за своето семейство и фамилия. Разбира се в тогавашния и “отличен” има малко шега и закачка, тъй като тогава тя беше с алцхаймер и деменция, но и ако беше здрава, щеше да получи шестичката си, понеже си я познавах от повече от половин век и, така да се каже, бяхме изяли торба сол заедно. Имах усещането, че тя напълно разбира какво става около нея, въпреки онези й болести. Тогава потенциално и по списък имахме на разположение тринадесет пълнолетни и здрави лица, които биха могли да оказват по малко помощ на изпадналите в беда старейшини на рода, фамилията или клана, така че сумарно да се получи една добра обща грижа без да се засегнат кой знае колко личните планове и грижи на всеки от тази тринадесет членна гвардия. Оказа се по-удобно за всеки да грее задните си части на парното, което тези заслужили хора им бяха осигурили. Естествено тогава за два-три месеца самият аз се сринах от изтощение и по принуда с Петър намерихме друго решение, което удовлетворяваше до голяма степен ситуацията, но не и мен в нравствено отношение, така че изглежда трябва да нося огорчението си от онези дни за цял живот. В ония дни си спомних как ескимосите оставят преднамерено и ритуално свои близки остарели или безнадеждно болни хора насред ледената пустинята да бъдат погълнати от бялата смърт или изядени от хищниците. Но там е дива природа и там няма ни лекари, ни болници, нито дори държава и те извършват тази евтаназия от немай къде, и когато у нас се употребяват под път и над път понятия като “ценностна система”, “цивилизационна ориентация” и тям подобни високопарности върху руините на вече разгромените такива и реално съществували, си заслужава човек да се замисли дали пък тези които са на кормилото на обществото не го финтират ефикасно и унищожително.
Стефан, който по онова време беше министерски шофьор се поуреди на работа за някой и друг месец в една арабска страна да изкара някой и друг лев, по-точно – долар. В първите си там дни ходил по пазарището, понакупил си евтини банани и портокали и когато преминавал с тия плодове край множеството окаяни просяци, протягащи дасадно ръце към него, подхвърлил един–два банана на един очевидно умиращ от глад и болести просяк. Че като се нахвърлила цялата тълпа млади и здрави просяци върху му с юмруци, ритници и аргумента: “Защо дава милостинята си на и без това умиращия конкурент, а не на живите и здравите? ”Ха иди го разбирай този свят! То и Стефан много се чудеше той ли е прав или просяците. Вие как мислите? Такива сме българите, такива сме славяните–милостиви и състрадателни, такава ни е и църквата, и религията. В общи линии, де, защото има и изключения. Като навсякъде, които да потвърждават правилото.
