Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 34 Ако му е!
Велможенето на някои хора не е ново явление, интересно и любопитно е, но не вярвам да е изучавано специално. Донякъде може да се определи и като някакъв специален вид парвенющина, но само донякъде. Лично аз го определям за себе си като психосъстояние на гранични личности, понеже неадекватността на такива хора показва, че те се разполагат само в част от точката на познанието, доколкото една точка може да бъде на части. Например бай ти Едикойси от село Едикоеси е абсолютен тъпанар и е разположен в третата четвъртинка от точката на познанието. Той си е кривнал каскета на една страна като генерал Стойчев, вирнал нос в небесата – ще речеш през площадо министъро минава. Образователно е до някое си отделение, професионално – в началните разряди, примерно оператор на лопата или нещо подобно. Обаче той е много печен в политиката, той винаги може да ти каже кои са добрите и кои маскарите, той може да те открехне как точно трябва да се управлява държавата и обществото. Неговият критерий е, че добра е тази държава, която му дава блага, привилегии и тям подобни. Неговият постоянен опонент е бай Велмо, който е зидарски майстор, ама иначе от всичко разбира. Велмо може да бъде и този човек от народа от някогашните пословично бедни села, когото лошите комунисти образоваха безплатно дадоха му хляб, работа и жилище в близкия град, както и заплата по-голяма от тази на “инджинеро“ за въплъщение на диктатурата на пролетариата. Този Велмо редовно си купуваше вестниците“Работническо дело”и“Народен спорт”, в които изчиташе само футболните новини, после из завода се озърташе каква дреболия може да гепи за вкъщи – пирон, отвертка, винтове или каквото и да било, само да не е капо. На манифестациите скандираше отчетливо и силно“бекапе” или “бекепе”, понеже то му даваше хляба, беше интимен с “органите” и ги осведомяваше системно за всичко или за всички, които не му харесваха. През осемдесет и девета година и през следващата, когато компасът започна да сочи, че изток е на запад, този селски велможа вместо ”бекепе” започна да крещи “седесе”, защото реши, че това е новата му майка и че вече ще е тя, която ще му дава или няма да му пречи да си “взема”. Сиромашката въшка е този символ-компромат, който изкача на челото на псевдовелможата, за да му напомни кой е и откъде идва. В последното десетилетие на двадесети век инкубаторът на сиромашки въшки работеше с пълен капацитет, имаше ги и по челата, и в гащите на много хора, ала те не чувстваха ни срам, ни свян, та се изцепваха и по телевизионните екрани. Велмо не се срамува от някогашната си триетажна вила – гимназия, от терасите на която пропагандира как “кумунистите” били лоши хора; той се седесари под път и над път и все по-тревожно се озърта откъде може да гепи от дребните аванти – текезето бе убито, заводо беше ликвидиран, гората пълна с организирани в мафия бракониери, та нашият не може да припари. Затова той сега се углежда в “частнико”, както се вглеждат в същия и неговите вождове, защото смятат, че само от там може да се гепи. Велмо се озърта насам-натам по улиците, ала и ръждив пирон не може да намери: всичко вече е изметено. “Ако му е!” щеше да каже баща ми.
