Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 32 Връзката между снаха и свекърва

Връзката между снаха и свекърва

Хлябът в яревата ни егълнишка къща се приготвяше от баба ми, от майка ми или от двете заедно. Аз бях нещо като надзорник или като пречещ съветник. Те вземаха от “чистия кош” ( вид хамбар) съответното количество брашно, пресяваха го през едно гъсто циганско сито върху измитата добре чамова маса, после го замесваха с леко затоплена вода като добавяха и квасеца – тогавашната мая, домашно поддържания щам на млечнокисели бактерии. Месеха тестото със запретнати над лактите ръкави и със забрадени плътно коси, случайно да не попадне някой опозорителен косъм в тестото. Още преди замесването бяха сложили с шепа сол на око, както и една благословия за успех в процеса. Това месене днес бихме нарекли тежка физическа работа, защото такава си и беше, но по лицата на майка и на баба беше изписано удоволствие и устрем. Помня, че когато на тази, която месеше тестото избиеха капчиците пот по челото й, другата се спускаше та й забърсваше потта досущ както става при хирурзите, когато извършват тежки операции. Това заучено движение или рутинно действие е имало за задача не толкова да опази хляба от някоя попаднала капка пот, колкото да споява връзката между снаха и свекърва. После омесеното добре и оформено като за погачи тесто се завиваше във вълнени месали в едно дървено корито с капак, което наричахме нощви. След някое време всяка набъбнала тестена погача се поставяше в една силно нагорещена на огнището калена подница, захлупваше се със сводестия метален връшник, а върху него се насипваше обилно количество жар от огнището и така в този горещ сандвич започваше да се изпича хлябът. След около час време връшникът биваше отстранен и от там се понасяше вълшебният мирис на прясно опечения хляб. После тази погача биваше извадена от подницата и понесена като живо същество, за да бъде повита пак като такова в месали, а подницата се сгорещяваше отново в очакване на следващата по ред погача. Хляб се приготвяше веднъж в седмицата и се съхраняваше в нощвите подходящо увит в неговите си вълнени месали, така че нито да се втвърди, нито да мухляса. Спомням си, че за тази вкуснотия баба казваше:”Те на тоя леб манджа му не требе”. И наистина, тя бе напълно права. По-късно изпичането на хляба бе модернизирано с това, че омесените по-малки пити се носеха заедно с месалите у съседите през няколко къщи, където се изпичаха в голяма зидана фурна, поемаща наведнъж питите на цялата махала. Беше в двора на Транчовите и се подгряваше със слама, а това започна след кооперирането в селото, при което и това трябва да е било някаква форма на коопериране.

(следва)

Вход с фейсбук профил: