Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 31 Не прави услуга, която не са ти искали!
Васил произхождаше от онова село на българо-югославската граница, която го разполовява по права линия, начертана някога на маса за преговори в Ньой, така че разполовява направо къщи и дори стаи. По някое време баща му, който живееше сам в това село, се разболя и легна на легло, а Васил взе отпуск, за да се грижи за него. Грижил се Васил за стареца и за цялото му животинско стопанство. Сутрин, по указание на стареца, пускал прасето по двора да пасе и ровичка, но привечер, когато отивал да го прибира, като го подкарвал оттук оттам с пръчка и леки подритвания, прасето стигало до пред кочината, но в последния миг вземало рязък завой и с лудо квичене се втурвало напосоки по двора. Когато тази процедура се повторила и потретила, а свинското квичене станало непоносимо и Васил се изпотил от яд, тичане и притеснение, тогава старецът се бил надигнал от леглото си, дотътрил се криво-ляво до вратата и като се показал от нея, само рекъл:”Айде, чедо, улезни си у кочината!” и онова подивяло животно тутакси изпълнило волята на своя обичен стопанин, а Васил се ококорил като на чудо невиждано, после все ни разказваше тази история и все не можеше да се успокои.
Моят пък баща още в детството и младините ми не успя да ме откаже от цигарите и се примири, но цял живот не престана да ме агитира та чак до последните си дни. Тогава аз му опонирах, че и без това животът ми не е толкова радостен, че да му треперя чак пък толкова, а той ми извади вале-коз аргумент: “Мани твоя живот – трябва да поживееш повече, за да помагаш на децата си по-дълго време!” Мисля си: това е чисто български аргумент, най-много славянски, и срещу него не успях да противопоставя каквото и да било, макар че в последните му години, когото и самият той разбираше, че животът му изтича, аз все се стараех да смекчавам това му усещане с философията, че животът е почти непоносим и прочие подобни дивотии. А той по природа беше алтруистична широко скроена натура и всички, които го познаваха и са живи, могат да потвърдят, че беше безкористно услужлив и отзивчив човек. Някога, през войната, когато англо-американски самолети бомбардирали българската столица, баща ми не намерил убежище и се движел на прибежки между бомбите и сриващите се сгради с безразличието на обречен човек, когато пред погледа му някаква постройка се сринала и затрупала друг бягащ нещастник. Баща ми забравил всичко, втурнал се натам и започнал трескаво да разравя затрупания, при което вложил цялото си човеколюбие, шопската си упоритост и мъжката си сила. Наоколо продължавали да се сриват сгради и да хвърчат прозорци, тухли и греди, но той не се отказал, разровил и спасил човека, измъкнал го и го свестил с някой и друг шамар, понеже онзи бил в шок, но пък онзи, като прогледнал и задишал, скокнал и налетял да се бие с баща ми, та затова отнесъл още някой и друг убедителен шамар, а баща ми продължил по своя си път на спасяване от бомбите. Надявам се онзи нещастник да е посегнал на баща ми по погрешка от зашеметяването, а не от кучешки нагон. По време на някогашните ни стокови дефицити мой колега сподели, че се е утрепал да търси черна кожарска боя и все не можел да намери. Също като в анекдот, след няколко дни като пазарувах нещо си от някаква забутана будка, между множеството стоки забелязах и шишенцето с въжделената черна боя за моя колега. Купих това шишенце с удоволствието как ще доставя радост на този човек, занесох го на другия ден в работата, показах му шишенцето и му го връчих усмихнато. А този човек го погледна, избута го към мен, погледна ме в очите и ми рече: “Друг път не прави услуга, която не са ти искали!”.
(следва)
