Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 25 Валуните на живота

Баща ми беше счетоводител и с неговата и на майка ми заплати не можеше по никакъв начин да се изхрани многодетното ни семейство, камо ли да се облече. Затова ние се сбутвахме в две от стаите, а най-хубавата, южната стая се даваше на наематели ученици. Когато изминаваше седмица-две след настаняването им, тези наематели, които плащаха само за пребиваване без хранене, неусетно ставаха част от нашето семейство, поради състраданието на родителите ми, че тези деца гладували, понеже родителите им били далече и били бедни хора и т. н. и започваха да споделят трапезата ни кажи-речи всеки ден. В колетите на тези момчета, които получаваха от село, се мъдреха лакомства и вкуснотии, каквито ние не бяхме виждали дори в сънищата си, но милосърдието на моите родители не спираше, та и до днес не мога да разбера каква е била печалбата от тази загуба – предполагам нравствена – да се учим на алтруизъм, какъвто по нормите на хуманните общества е положително човешко качество. Години наред, заради сиромашията, с това постоянно квартирантско присъствие не можехме да живеем в достатъчно интимна семейна среда – домът ни приличаше на пансион. Не съм имал тогава мозък и време да се замисля добро или лошо е това, но сега от дистанцията на времето мога да кажа, че сме загубили много от топлината на родовия семеен уют и че това се е отразило на последващия поведенчески морал на всеки от нас – да приемаме всеки външен като наш човек, ей така на доверие на кредит. За разлика от мен братята ми и до днес са много общителни и с много широк кръг “приятели”, та често нямат време от това да ми кажат “Здрасти!”. Та онези квартиранти от онова време подяждаха семейството ни и морално, и реално материално – кога поканени, кога на самообслужване. А и ние, смятайки, че правим добро, с милосърдието си сме подхранвали създаването на навици у тия момчета, че е добре да се живее ей така пощипвайки от тук, от там, дори от залъка на бедния. Същото това милосърдие по късно създаде същите вредни навици у новите членове на фамилията, невестите, които ние доведохме у дома с доверие на кредит. Без изключение тези бивши госпожици толкова бяха изненадани от своя сполучлив избор и от шанса да попаднат на добри хора, та го приеха като своя заслуга и заеха пози на завоеватели и хазяйки. От дете обичах да дялкам разни неща от дърво като всяко селско момче, та и до ден днешен. Що дървета съм одялал, не ти е работа да ги броиш, чет нямат. Но да одялаш човек, да му отвориш очите за доброто и лошото в тоя свят е напълно безнадеждна работа, ако този човек е изпуснат през неговите първи седем години, а някои казват седем дни или дори часове. Ако през този период родителите на такъв човек не са знаели, можели или искали да моделират такава минимална добродетел, по-късно никакъв дърводелец не би могъл да се справи с такова чепато дърво. Много феминистки имат претенцията за “равенство” на половете, но пропускат една природна психо-физиологична особеност на жената, базирана на майчинската и функция – безцеремонния и безогледен егоцентризъм, който в цивилизована среда се дефинира като най-смрадлива простащина и не зависи от степента на образованост. Ислямът е стигнал до крайност в решаването на този проблем и там жената има значение почти единствено като детероден фактор. В нашето патриархално минало също е поставяна “да си знае мястото”, а сутрин и е удрян по един зад тила, просто да и се избият дяволиите от главата. Тук се извинявам на героите на моето писание, ако им се стори че съм коравосърдечен, несправедлив и пр. , но и те имат право да бъдат такива към мен, още повече, че този споменик е с родолюбиво предназначение и не за нас, които си отиваме, а за тези, които идват. Опитвам се да оставя на децата си някаква квинтесенция за рода ни и за живота, която би им била полезна, защото осъзнавам, че детството им премина в дефицит на време поради амбициите на общонародната ни тогава държава да създаде общество на интелигентни хора. Само вметвам, че по отношение на моите деца тя успя. По отношение на онези, към които тя беше по същия начин, дори още по благодетелна, а те се обърнаха срещу нея да я оплюват, изпитвам дълбоко отвращение и погнуса. Но заради този дефицит на време нашите деца също не можаха да получат семейния и родов уют в неговата пълнота и топлота. През детските ясли, градини, училища, университети те препускаха с бясно темпо и жестоко натоварване, получиха ускорение, което, ако успеят да овладеят и насочат в най-добри направления, би ги отвело до най-добри позиции в днешния жесток вече свят. Давам си сметка, че цената, която заплатиха е и част от тяхното здраве – емоционално и физическо и част от техния духовен живот. Непрекъснатото промиване на мозъци днес от заинтересовани общности и сили чрез най-различни форми и средства обърква дори “печени” и здравомислещи хора, затова като се връщам към простите, но важни истини от миналото, ако те бъдат възприемани наистина насериозно, могат да се използват като един здрав темел за бъдещето. Тези истини са като големите речни камъни, търкаляни със столетия по коритата на реките, излъскани до блясък и заоблени, всеки сам за себе си красив, събрани заедно и майсторски подредени създават най-красивите зидове, които човешкото око е виждало. Тези камъни, наричани валуни, са останалите най-здрави ядра от големите скални късове, които природните стихии са смъквали от планините и търкаляли безмилостно и в края на краищата биха потънали в тинята на равнината или морското дъно, ако умна човешка ръка не ги вземе и използва за някое добро дело или просто заради красотата и изяществото им.

(следва)