Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 22 Емигрант в собствената си страна

Колкото и да съм шоп-дървеняк, от няколко години съм в стресово състояние, не от това, че неблагодарната и бездушна държава ме остави трайно безработен, не от това, че се захванах с гигантския за физическите ми и финансови възможности строеж, краят на който се не вижда, а от продължителната раздяла с най-близките ми хора: жена, родители, деца и братя. Убийствено е да се хилиш и лакърдисваш със съседи, които не си избирал за такива, а да не можеш да се виждаш поне през ден-два с най-близките си роднини, да им помогнеш, да поискаш или дадеш съвет. Тук съм, ако мога така да се изразя, като емигрант в собствената си страна. Някога, в юношеството ми си представях нашата фамилия в някакъв огромен селски или градски (без значение) имот с големи и просторни къщи, с много-много весели деца, с хубави, ласкави и любещи етърви, с мъдри и доволни старци и старици. Може да ме е подвел селският ми произход или някаква фантасмагорична нагласа у мен, но и днес не се отказвам от такъв идеал, защото цялата сегашна и реална фамилия е от високоучени и интелигентни хора, всеки сам за себе си е с добър и весел нрав. Много е жестоко за всеки реално чувствителен човек, който притежава усещането за ограничеността на човешкия живот, да бъде принуден да общува със случайни, макар и добри хора вместо със своите родственици. Зная, че днес този проблем звучи много сантиментално, но от това не изчезва. Бясната и самоцелна скорост на века, в който живеем, разпилява и разхвърля във всички посоки съдбите на хората, зашеметява ги най безцеремонно и не им дава възможност да се спрат и вгледат в себе си, да преценят от какво се отдалечават и към какво приближават. Патриархалната идилия е отдавна отхвърлена възможност, но само за хората на наемния труд, включително тези с бели якички. Едрите капиталисти- буржоа живеят като велможите благородници от миналото в дворянската среда на своите имения. Татко не е бил ни дворянин, ни капиталист, ни благородник, ограмоти ни много, но не се е досетил да ни възпита в родова центростремителност. Но да се каеш, че някой не те е възпитал в каквото и да било, когато си в третата отсечка на своя житейски маратон е несериозно и неоправдано. Да създаваш родови традиции е много сериозен и труден мениджмънт, защото е свързан с преодоляване на естествената апатия и лошотия на хората. Човече, струва ми се, че нямаш право да харесваш или не своя брат, сестра, снаха, майка или татко, а трябва да ги приемеш каквито са! Поосвободи се от своето его, въоръжи се с чувство за компромис и прошка, поотърси се, доколкото можеш, от етническата си обремененост, помогни с каквото можеш на хората от своя род, потърси ги и ти за помощ, научи и децата си на това. Когато родовата центробежност е в едно поколение все пак може да се понесе, но когато тя се пренася от поколение на поколение, става прогресираща и прераства в своеобразен безродов и безотечествен космополитизъм и народите, при които това се случва трябва да изпият горчивата чаша на унижението да ги управляват хора от малцинствени групи и етноси, които пък по тази причина са имали разума да съхраняват и укрепват всестранно родовата си сила и да я превръщат в мощ за господство над по-големи народи. В този случай връзкарщината, за която стана дума по-преди, избуява в своето паяшко великолепие, става всевластна и всесилна и заедно с всевъзможни други лостове и механизми разбива основите на цели нации. Пренебрегването, изоставянето и абдикирането от родовите корени превръща хората и в безотечественици. От самосебе си се разбира, че такива умотворения не са предназначени за хора с вроден тепегьозлък, а само за добросъвестни, умни и безусловно родолюбиви хора. Ето защо аз се връщам към своя родов корен, който не блести с нищо изключително, но познанията за него ще са нужни на децата ни, на техните деца и на децата на техните деца.

(следва)