Loading

Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 21 Бежанци

Бежанци

Сред лято е на деветдесет и седма, бате Петър днес има рожден ден и навършва петдесет и пет – да са му честити, да е жив и здрав и, по възможност, щастлив. Не са малко петдесет и пет, просто невероятно бързо се изнизаха годините почти изцяло само в грижи, притеснения и тревоги, а така си и продължава. Каква е тая орис и аз не зная, но не е нормално. Уж човек дава всичко от себе си, з а да живеят той и близките му що-годе добре и пак не се получава. Модусът, изглежда, е: или да свалиш претенциите за жизнено равнище и да се радваш на псевдокомфорт, или да си осигуриш реален жизнен комфорт нее само и дори не толкова в материалния смисъл, а изобщо– като най-общо усещане. И е добре човек да е наясно какъв точно комфорт му е нужен и към какъв се стреми. Петър беше и до сега е амбициозен и работяга, общителен, благ и шегаджия, постига си целите, които си поставя или които изникват пред него. Наследил е от баба Маца една малко самоцелна и разточителна общителност, която, ако не му доставяше удоволствие, щеше да си бъде само вредна със загубеното време и разсейването и отклоняването на стремежите му. Човек с такива данни обикновено бива “употребяван” от по-хитри и безскрупулни люде по най-различен начин. Детството и юношеството ни никак не бяха лесни, като най-трудното беше за родителите ни, та затова все бяхме доволни и се радвахме и на малкото, но то в един момент, когато си се сдобил с криле, се оказва фаталният баласт, заради който не можеш да се откъснеш от калта, в която си израсъл. И съжаляваш, че в многогодишното ти образование отсъства учебния предмет по тепегьозлък или науките ”безцеремонология” или ”безпардонология” и пр. Все едно, годините кажи-речи си отлетяха и вярното движение, според мен, е към здравословното стациониране с умерени бизнес движения колкото за прехрана и за някой и друг аспирин. И още един предмет пропуснахме–“хитрология”, заради което не се научихме да сме търсачи и ловци на шансове, а обратното–бяхме бисерните миди за гмуркачите-ловци на бисери. Може би това е нещо, което не се учи, а човек или го има, или го няма, кой знае. Вярно е, че нашата майка ни беше просветила за тези две алтернативи, но изборът ни не е бил в хитрия вариант. Мисля си - дали не си губя времето с тази белетристика, вместо да бих го използувал в по-прагматично творчество, например за технически и икономически решения за бизнеса или за нещо още по-важно – бъдещето на синовете ми. Но бъдещето на децата е трудно да бъде сервирано наготово, дори невъзможно. Някакво бъдещеподобие се е сервирало в дворянските родове, а и при по-сетнешните велможи, та чак и до наши дни, но то никъде и никога не се е поднасяло заедно с така желаното за близките хора щастие. На човека можеш да дадеш залък хляб, пари и добър съвет, можеш да подскажеш стил на живот и, ако си в състояние, да го поосигуриш приблизително, но нямаш право, дори да имаш възможност, да се опитваш да го програмираш по свой или по друг модел.

През лятото на хиляда деветстотин петдесет и първа година татко, майка и дедо Йордан натовариха една волска кола с криви и чворести поодялани дъбови греди, някоя и друга черга за завивка, впрегнаха за чифт нашата и чичо Фердовата крави и потеглиха за София да строят къща на подареното от дедо Драго място в Манастирските ливади. Ние трите деца останахме в Яревци под грижите на баба Зарка. Макар че не бяхме никак разглезени, точно тогава разбрахме какво значи желязна дисциплина. Нещата се обърнаха на сто и осемдесет градуса в емоционално отношение, но го преживяхме и разбрахме, че всяка монета има две страни. С големи перипетии каруцата на нашите се добрала до столицата и започнали строежа. Баща ми ходел на работа, майка и дядо прекарвали камъни и тухли с каруцата. За покриване на тези разноски баща ми взел пари назаем от множество свои колеги, понеже приготвените за тази цел наши пари малко по-преди се бяха стопили в “смяна на парите”. В началото на октомври майка се върна на село, взе нас–трите деца и багаж, колкото можа, натоварихме се на влака, после от гарата на една каруца, която ни достави късно вечерта на улица“Емил Марков” 183. Беше неоградено място в ъгъла на две улици, имаше струпани дребни речни камъни и една банка тухли, на която се виждаше затулен с черга отвор за врата. Като влязохме през тази ”врата” се озовахме в нещо като малка пещера или землянка с иззидан от тухли нар. Всичко това се видя на светлината на газената лампа и беше ако не екзотично, поне доста необичайно, но в крайна сметка твърде интересно за момчета на нашата възраст. Цялото това начинание за почване строеж на къща в София по този начин и в такъв невъзможен отвсякъде момент дължим изключително на прозорливостта, инициативността и благородната агресивност на майка ми. Този десант на многодетно семейство селяндури, което с толкова невръстни деца ще строи къща на гола поляна без каквито и да е налични пари, без каквато и да била домакинска посуда и без покрив над главата така мобилизира съседите наоколо, че те ни оказваха помощ точно като при природно бедствие и като на бежанци. Това движение на българина от селото към града или после обратно, от една област към друга, доброволно или по принуда и до днес продължава, малко или много е част от номадската участ на нашия народ, а май и част от латентно продължаващото велико преселение на народите. Специално кварталът, в който се заселвахме, носеше жаргонното име “тула маала” заради местните тухларни фабрики и беше подслонил шопи от Трънско, Радомирско и от Краището, вардарски и егейски македонци–бежанци още от Илинденско-Преображенското въстание, цяла махала цигани и множество други хора откъде ли не. Беше работнически квартал на вече установени хора с тук-там и по някой чиновник или занаятчия. Затова, нас децата, ни подслони за нощуване за няколко месеца напред в проходния си вестибюл на пода македонката баба Еленка, на семейството на която с детинската си шопска диващина ние създавахме много неудобства и неприятности. Тогава, в началото на петдесетте години, при всеобщата следвоенна немотия, жестът на тези хора беше изключителен, а и затова, че в последствие с нищо не показаха да съжаляват за него и си останаха благи и доброжелателни, винаги в спомените си ги имам като наши роднини. Мисля, също, че тези хора, бежанци от македонските земи на България, тогава направиха своя реципрочен реверанс към хора от родината майка, която ги бе подслонила в труден за тях момент много преди това. Затова и тук казвам: добрият съсед е по ценен от злато, и то в широк план, не само в буквалния. С тези хора имахме много добри съседски отношения, доколкото можем и досега си помагаме, ако се наложи, в труден момент, пак ще си подадем ръце. Майка ми ходеше за още тухли в тухларните фабрики с волската кола, плащаше с пари от разпродажбата на своите саморъчно изработени носии – литаци, саи, фути, елеци – чеизът и. Беше неуморна, решителна и предприемчива, ласкава и общителна с хората, те я харесваха и също бяха отзивчиви. Тогава ми казваше: “Блага дума железни врати отваря” или “Хвърли зад себе си, за да намериш пред себе си”. Тогава, тази есен-зима на петдесет и втора-трета година къщата бе иззидана и покрита. Тя беше с груби каменни основи, тухлени стени и тавански гредоред с керемиди, закрепени направо върху напречни летви. По-късно в течение на десетилетие и повече щеше да се прави стая по стая или, както тогава се казваше, “едно по едно”, а в днешните съвсем модерни времена – “степ бай степ”, което на български език значи стъпка по стъпка. И така и иначе тази къща все се правеше и доправяше до шестдесет и седма година, когато бе разрушена планово заедно с околните къщи и на тяхното място бе построен жилищен комплекс от многоетажни блокове.
В ранната пролет на петдесет и трета година се настанихме криво-ляво в южната стая на къщата. Бях второкласник, нямах учебници, та ми услужваше със своите едно добро циганче, Фатима, но вечер, защото през деня си ги ползваше тя и затова аз учех и пишех домашните си все вечер и все на свещ, защото пък и все още не бяхме въвели ток в къщата. Същата пролет един ден татко прекопаваше градината и в един момент завиха яростно сирени, аз помислих, че почва войната, а татко ми каза, че е умрял Сталин и трябва да стоим мирно, ама “ Голяма работа, иди си гледай уроците”. През целия си живот татко се държеше мъжки и не е допуснал който и да било да се качи на главата му. Беше едновременно строг и ласкав с нас децата. Бореше се с нас по леглата, целуваше ни и ни милваше, но и ни наказваше и понатупваше здравата в случай на нужда, та му имахме страх.

Общо взето, животът ни бе сиромашки и почти спартански, но не правеше впечатление на фона на всеобщата беднотия и цигания. Учехме заедно с други селянчета имигранти в София и с циганчета от махалата, рядко имаше някое по-възпитано и добре облечено дете, но то бе като албинос и се чувстваше неловко и сковано като в калъп. Един ден учителката ми от занималнята, една префърцунена госпожа, бе привикала майка ми заради мен и като ме опипваше гнусливо с пръст, рече: “Защо не го изкъпете в банята това дете, как спи в бельото толкова мръсен”. Майка, изглежда, потъна в земята от срам, аз се чувствах ужасно виновен за посрамването на майка ми, но после, когато си отидохме, тя каза: “Мръсница такава, като че ли не знае, че тук никой няма баня!”. А аз я попитах какво значи бельо, но и тя не знаеше. Тогава ние трите деца носехме домашно тъкани кълчищени гащи, които бяха твърди и груби като шкурка, спяхме (тук в столицата!) на сламени дюшеци и възглавници и се завивахме с домашно тъкани черги. На баня се ходеше в неделите в центъра на столицата на тогавашната Централна баня, но не всяка неделя, защото родителите ми бяха здравомислещи хора, а заради едното къпане си пропадаше почивният ден. На тази баня лятно време ходехме по цяла тумба махленски деца. Мръсни, прашни и по гащета се изсипвахме цялата група направо в най-голямата съблекалня, а от там, както сме си мръсни – право в горещия басейн, та пазачът ни гонеше и замеряше с налъми да не цапаме “чистата” вода. Тогава знаехме, че банята е пълна с педерасти и всякакви перверзници, но никой не смееше да се докосне до нас, защото ни виждаше, че сме диви пичове от тула маала. Така си се и връщахме от тая баня недоизкъпани, само поизплакнати, но защо ли пък е трябвало и толкова да сме чисти, като веднага след банята подгонвахме мръсната гумена топка по прашната улица. Истинското ни къпане бе на рекичката, която идваше някъде откъм Бояна и бе вече събрала мърсотиите на това село, та течеше гъста и мътна като радомирска боза, но ние я завирявахме някъде насред манастирските ливади, скачахме чисто голи и се гмуркахме в тая тиня, после запалвахме по цигара, псувахме и говорехме мърсотии на воля. За мен това е много скъп спомен, просто, защото никога не може да се върне, а не заради мърсотиите във водата и в устите ни.

Както казах, съседите ни приеха като бежанци, но ние си бяхме и такива, защото бяхме избягали от жилавата егълнишка кал и от сиромашката безперспективност на селския живот. Колкото пъти в годините по-късно съм се връщал на село, все съм се сещал за семейния подвиг на майка ми, която бе събрала воля, решителност и риск, за да направи този жизнено важен скок. Винаги показваше, че тя е човекът на инициативата, на действието. Днес, поради реставрацията на капитализма, на много учени хора им се наложи да захвърлят дипломите и да станат бакали и дребни търговци – не по призвание, а от нужда. Много от тях просто мъчат занаята, макар че материалната им заинтересованост е директна – каквото изкарат за тях е. Те са и мои партньори – препродават произведени от моя бизнес стоки, но вяло и отпуснато, та понякога се налага да обяснявам, че съм отраснал в бакалница, при майка ми, която имаше самородна търговска дарба и като продавачка, и съдържателка на държавен магазин откакто го наемеше, за месец удвояваше оборота. Но тогава, за това тя имаше само морална заинтересованост: от похвала и ударник до преместване на друг закъсал магазин за съживяване – нещо като едноличен корпус за бързо реагиране. Дори като разправям това, се кефя, че съм човек от сой, а не кой да е. Майка ми като школуван търговски агент изреждаше пред всеки клиент низ от стоки, които му биха били необходими и че са много хубави точно тези и така нататък, та клиентите напускаха магазина с препълнени торби и празни портмонета и с удоволствието, че им е помогнато да си свършат добре работата. Жените клиентки я обичаха и търсеха за лична приятелка и изповедник. А ние, останалите членове от семейството, наистина бяхме по всяко време в тези магазини и работехме там, сякаш бяха семейна собственост. Ако днес майка ми беше млада и работоспособна, щеше да намери начин и средства да има собствен такъв магазин и да печели достатъчно, за да бъде от най-богатите в така наричаната средна класа. Къщата във Враня стена, в която се е родила и отраснала, е била едновременно и страноприемница, и от там е усвоила общуването с клиенти, а мъдростите е усвоила от дядо си Петър, който е бил пожарникар в София, пеел е и е събирал мъдрости и песни. Докато майка беше стихия и ураган в предприемчивостта, то татко беше съвсем умерен в тази посока. По негово решение една от стаите на и без това тясната къща все се даваше под наем, от което доста се притеснявахме. “Но се и подпомагаме” – казваше той. И наистина имахме нужда.

В това предградие на тогавашна София научихме шопските “гяволъци”, македонските и циганските песни и по нещо от езиците на тези етноси, пък и от нравите им. Кварталът беше нещо като модел на етническата карта на България, от която, ако си любознателен, можеш да научиш много за своята страна. Например циганите – този общоевропейски, а донякъде и световен етнос, придвижил се преди векове някъде откъм Индия и до днес поддържа номадските си нрави: целият им бит е устроен като на хора, готови всеки момент да потеглят нанякъде– къщите им малки, покъщнината малко, никакви градини, нищо дълготрайно. Макар да създаваха впечатление, че живеят ден за ден и съвсем неорганизирано, действителност те имаха невидима с просто око стройна и властова йерархия и синтезирани активи от жълт метал, както впрочем и други малцинства по света, които си организират някакви свои гаранции за всеки случай. За разлика от повечето други деца ние не се срамувахме и гнусяхме да общуваме с циганите, научихме част от езика им, нравите и обичаите. Това, че “циганин” в превод от гръцки означава недосегаем или недостъпен, в действителност не е никак точно, по-скоро пренебрежението на различните народи, сред които са се вместили тези хора през вековете, ги е принудило да живеят в свои етнически, донякъде наистина затворени, колонии. Нашите съседи тогава, от циганската махала, не изпитваха никаква враждебност или отчуждение към другите българи, особено когато последните не демонстрираха такива със или без повод. Понеже, доколкото съм имал възможност, цял живот наблюдавам този процес, забелязал съм (без да извеждам закономерности), че колкото е по-нискообразован и нискокултурен един нашенец, с толкова по-голяма погнуса и немотивирана омраза се отнася към циганите. И това, естествено, е разбираемо. Циганите от нашата махала практически не бяха обвързани с никакви религии, но зачитаха някои от християнските празници, особено тези, които бяха свързани с веселби и угощения, или, както биха казали днешните млади хора, когато имаше купон. В неколцина от циганските фамилии се зачитаха някои ислямски обичаи, но останалите, не знам защо се отнасяха с пренебрежение към тях и като към чужди, наричаха ги хорахаи. Циганската дума за черно е кало, вероятно свързано с името Кали – индуската богиня на мрака. Индийските филми, които се прожектираха по онова време, силно ги вълнуваха и те гледаха почти непрекъснато “Бродяга”, “Господин 420”, “Два акра земя” – в тях те разпознаваха своя древен език, обичаите и своите древни братя.

Запомнил съм преселниците от Трънско с хвалебствията, че са “раньили (хранили) и поили Славчате и Денчате” – герои командири от антифашистката съпротива и със самочувствието им на големи строителни майстори, което в действителност не е много точно – просто се бяха специализирали в този бранш и всички трънчани се ползваха от лобито, което си бяха създали в него, дотолкова, че който пристигнеше на “трънската легация” – автогарата на площад “Възраждане” в столицата, веднага биваше титулован “майсторцу”. И понеже хората знаеха тази работа, бяха съчинили анекдот, според който някакви простосмъртни се дивели относно предназначението на някакъв случайно намерен ботуш и като се допитали до легендарния трънски майстор Гига Ранчин, то той им просветнал по следния начин: “А, бре, радомирске и трънске але и будале, не видите ли дека това е калъф за трънокоп!”. Та покрай този лобизъм и впоследствие тези хора много си тачеха и ползваха връзкарщината като нещо много естествено и резонно.

Бежанците от македонските ни земи, които се бяха заселили в махалата, бяха весели хора, от къщите им се лееха македонски пени, обичаха празненствата. Имаха собствени къщи и по правило браковете им бяха с партньор от шопски произход. Не съм забелязал да имат властови амбиции, дори децата им ми казваха: “Ти като се изучиш и станеш големец, аз ще ти стана шофьор”, затова ми е чудно защо години по късно толкова много управленци по произход са от югозападна България.

Запомнил съм и шопите от Самоковско с твърдия им независим характер и особената им рицарска честност. Мисля си, че ако някой трябва да дава лицето на древния ни народ, той трябва да бъде избран от там. Може би не случайно тяхната земя е родила Паисий Хилендарски. Най-добрите и истински приятели на нас тримата братя бяха други трима братя от Самоковско: Георги, Петър и Стоян –сурови, честни, верни и точни – истински мъже с къси панталони.
Българите мохамедани и мюсюлманите, които се представяха за турци и си говореха на турски език, не живееха в квартала, а в общежитие на тухларните фабрики– все бекяри, които бяха дошли да заработят добри пари, с които да си купят булка – първа, втора или трета. Тези хора бяха адски работливи, хранеха се с хляб и халва, не използваха работническия стол на фабриките - може би заради опасността от свинско месо или мазнина. Не съм чул каквито и да било кавги или свади между тези хора, камо ли побоища. Просто работеха дисциплинирано и целенасочено и само това– нищо друго. Не случайно, години по-късно, такива хора бяха отишли да вършат черната и мръсна работа на преуспяващата победена във войната Германия.

В тези тухларни фабрики и ние поработвахме като деца и после като юноши лятно време, за да поизкараме по някой и друг лев. Изкарвахме горещите и потънали в сгурия и прах тухли от безконечните рингови пещи, после ги товарехме на каруци, за да заминат по строежите, а след това до късна вечер изхрачвахме червената прах от дробовете си. Работехме и на суровите тухли, където бе екологично чисто, ако трябва да се изразя с днешния език. Там ни бе наел някакъв чиновник от фабриката със скандалния за тогава прякор “Далаверата” (Днес такъв прякор звучи престижно!). Тогава, като бутах непосилно тежката препълнена с тухли количка, си срязах стъпалото на единия от босите си крака, увисна месо, шурна кръв като от чешма и така нататък и лично аз зарязах тази работа, въпреки упреците на Петър, който поостана в този бизнес. Сега като ме приболи тук-там някъде по старческото тяло, ми поприпомня за стари травми и събития. В нашето детство беше обичайно да се набодеш на ръждив пирон или срежеш някъде на стъкло от счупена бутилка. Една вечер ръждива тел прободе и закачи точно като риба на въдица устната ми, когато се промушвах през някакви тараби. Тогава цяло лято ходехме голи и боси, само по едни къси гащета. Вечер се прибирахме мърляви от прахоляка и за да не цапаме постелите и завивките, ни караха да се мием на студената чешма, което си беше истинска инквизиция. Тогава понятията бойлер, домашна баня бяха непознати, не бяхме открили топлата вода. По-късно нашите вече деца се родиха и отраснаха в хигиенични апартаменти с топли въздух и вода по всяко време на денонощието и целогодишно. И ако не бях обременен с реалистичен скепсис, тук и аз бих възкликнал като циганчето, когато видяло негър: “Леле, тате, кой знае колко са им черни циганите пък на тези негри!” и моето възклицание щеше да бъде: “Леле, деца, кой знае колко комфортно ще живеят вашите деца!”. Сега се правят опити да се закрива топлата вода като тоталитарна отживелица и в този процес изостават главно новозабогателите, но те, естествено, са ретроградни. Отдавна се закриха и изравниха със земята тухларните фабрики, върху руините им се построи Южният парк, а кварталът се застрои с панелни блокове с подредени като кафези апартаменти, от които птиците- хора съзерцават парка и прочутата му бабуна.
Селяните между които преобладаващо живея сега по стечение на историческите обстоятелства, от как ги знам все се стремяха към тези панели, към софийско жителство, гдето се не даваше всекиму и сега, когато никой вече не ги спира, те пак не могат да се възползват, защото трябва да КУПЯТ, а преди заедно с жителството се ДАВАШЕ и апартамент.

Вход с фейсбук профил:

ipernik com