Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 18 Старата яревска къща в Егълница
Преди трийсетина години се захванах да оценя на колко ли години е яревската ни паянтова къща в Егълница, та взех да лющя и броя пластовете вар от стената, защото къщата се е варосвала отвътре веднъж годишно – за Великден. След като преброих някъде към осемдесет пласта, опрях на дебел и плътен асфалтово катранен пласт, а това бяха многолетните отлагания от дим, който най-безпрепятствено си е витаел из къщата. Така този метод не можа да ми свърши работа, но по други анализи се разбира, че надхвърля двеста години и е давала подслон на два-тринадесет поколения. Състояла се е от две стаи – северна и южна, през един чардак от изток се влиза първо в северната и оттам в южната. По средата на северната стая в кръг от прости камъни е разположено направо на пода огнището, над което виси синджир с кука отдолу, а като проследиш синджира с поглед, стигаш до широк правоъгълен отвор в тавана и една лъскаво – опушена греда, за която е завързан този синджир и още по - нагоре просветва синьото небе покрай качулката на комина. На западната стена на южната стая на две педи от пода има дървена вратичка колкото да се провре човек и тази вратичка води в скривалище без врати в дъното на обора, който е прилепен към къщата. Според преданието през тази вратичка са бягали мъжете от къщата, когато са идвали турците, за да “присъстват”. Но днес тези екзотични неща вече не могат да бъдат видяни, понеже къщата бе преустроена да се ползва за вила и се поунищожи нейната автентичност, етнографска и родово–фамилната й стойност. Въпреки всичко, този плетен дървен ветеран може и да надживее новите съседни къщи. Дано!
Много много отдавна, като бях първолак в егълнишкото училище, сутрин ни приготвяха с брат ми Петър, който бе две отделения пред мен, заемахме стартова поза и зачаквахме тумбата от деца от горните махали, за да засвиркат и да се присъединим и влеем в нея. Тя започваше с едно–две араклийски деца, после се включваха клинчарските, сетне транчовските, тогава се присъединявахме и ние яревските, по-нататък обирахме шалавардините, поповите, билярските и т. н. кажи-речи до самото училище тази тумба набъбваше досущ като снежен валяк. Бях май най-малък от всички, батковците бабаитски ме пъдеха да вървя най-отзад след всички и на дистанция, подритваха плетищата, та ожесточаваха разлаялите се отвсякъде селски кучета. Тук-там отвързани псета бяха прескочили плетовете, обикаляха около нас като вълци, втурваха се настървено да захапят някого за крака, а ние размахваме тояжките и торбичките срещу тях, отпъждахме ги, колкото смогвахме, и доколкото по някакъв си начин това си беше наше ежедневие, някак си се справяхме. Батковците, обаче, се поднасяха та насъскваха понякога кучетата срещу мен като най-малък и вероятно, безполезен и умиращ от страх, а аз наистина умирах от страх от тези едри зверове, но се стараех да не се издавам и от срам, и за да не разберат страха ми кучетата, и за да не направя кефа на батковците. И днес, половин век по късно, не мога да преценя за добро ли е била или за зло тази детска дивашка жестокост, дали не е подтиквала и подхранвала инстинкта за оцеляване, защото тя беше импулсна и самородна – дар от природата, така да се каже. Няколко години по-късно, когато се грижех по някакъв начин и доколкото мога за по-малкия си брат и имах тази обица, се стараех да бъда добър и благороден към него до там, че той пък се качи на главата ми, но и на това устоявах, защото беше болнаво и нервозно дете, както казваше и майка. И в този своеобразен сандвич между двамата ми братя се стигна да бъда възприеман като необичаен особняк, саможив и прочее, което не ме притесняваше особено, но ме подтикваше към индивидуални занимания като техника, литература и т. н. , което пък, малко или много, ми е било от полза. Полза, полза, а ма не толкова за мен, а комай повече за хората, които са имали досег с моя милост. Нямам представа какъв точно импулс получават - дали за преодоляване чувство за малоценност или чисто състезателен, но все са израствали до високи нива. Може би просто си казват: “Гледай го, бе, един нищо и никакъв дребняк, а толкова знае и може, та аз ли. . . ” и се втурват да се състезават с другите и със себе си и чрез всички средства и ресурси. Е, аз се радвам чистосърдечно за тях, понеже ги имам за приятели, макар че повечето се недосещат за мен, особено когато съм в беда. Дори и днес доста се зареждат от моята скромна особа, но не го разбират или признават. Няма значение, но и този процес май минава по закона на хиената–граби каквото докачиш, влачи и не се обръщай. Особено пък днес, когато май живеем в една прогресивно самовъзпроизвеждаща се хищническа среда. Дай боже тя пък да почне да ражда, както в средновековието, рицари, кавалери, джентълмени и тям подобни рожби на цивилизационния процес, а след това отново, както доскоро, плодовити учени и приложници, а и други свестни хора. Защо, ще питате, да не би у нас да няма свестни хора? Има, но са заети с прехраната и оцеляването си, а и като че се върнахме във времето, за което Ботев беше писал, че свестните считат за луди. Даже се опасявам, че може би няма да намеря свестен човек да прочете тези ми писания, но това не е чак толкова важно. Или че някой, като го прочете, си каже:”А бе, много важно”. По-вероятно е някой да си каже: ”Тоя па, какъв е, и аз мога да го напиша това” и да се втурне с писалката. И ще бъде естествено, българинът си е състезател и съревновател - гледа у съседа и, ако може, все да е над него. И това е добро, само че, ако бих могъл, бих сложил насред България едно гигантско копие на статуята на Роден “Мислителят” да се вижда отвсякъде, та белким хората вземат да се съревновават и с него.
(следва)
