Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 17 Кучешка работа
Една зима, когато с брат ми Драгомир бяхме невръстни деца, по идея на майка ми изработихме от най-подръчни средства една партида сурвачки, които продадохме за няма и час на нашата си автобусна спирка броени часове преди новогодишната нощ. Нашите клиенти бяха хора, които слизаха от автобуса с препълнени с продукти и подаръци торби. Мнозина от тях заедно с торбите носеха и разочарование за своите деца, понеже в улисията просто бяха забравили да им купят най-важното – сурвачка. Ние с брат ми ги изваждахме от конфузната ситуация, като им предоставяхме в най-подходяща форма последния шанс, а те купуваха моментално и не искаха ресто. Бяха изключително удовлетворени клиенти. А и ние бяхме удовлетворени, защото бяхме приложили идеален мениджмънт в един пазар, който тогава и до днес е изключителен монопол на циганите.
Някога край бедната ни селска къща в Егълница минаваше продавач на череши, който отдалеч се провикваше:” Черешарооо. . . , айде на кюстендилските череши!”, а аз молех баба да ми купи от тях. Тогава тя ми прошепваше на ухо: ”Мани ги, они са помочани!” . Аз, естествено, толкова се вцепенявах от тази конфиденциална информация, та не ми и идваше на ум да търся причинно-следствена връзка в тая рабата, направо ми се отяждаха такива череши. Обаче от другия двор баба Младенка щеше да се обади най-неуместно и а - ха да провали работата: ”Море, Мацо, оти не земеш за детето баре една шака череши?”. “Е па, Младенко, да земем, а ма оно Вита рече дека му били цървиви черешите. ” отговаряше баба и ме смушкваше заговорнически да се не изпусна, че са и помочани. Така баба решаваше този по същество финансов проблем, като в заключение добавяше, че си имаме “убави джанки”.
Голяма паника настъпваше, когато през селските махали преминаваха циганите катунари. Циганската вълна, като някое торнадо, се усещаше час-два преди реално да пристигне. Усещането просто бе застинало заплашително във въздуха и се оформяше от външно невидими, почти подсъзнателни симптоми – далечен кучешки лай, особено мърдащите уши и нос на нашето куче и неговото вътрешно коремно едва доловимо ръмжене, особените пози на кокошките – техните протегнати шии и вслушващите се в нещо недоловимо глави, тревожните им напрегнати очи. После изведнъж: проточен като на умряло женски вой – леле боже, катунари ида(т). Тогава експлодираше паниката. Всеживо панически се разбягваше по всичките посоки, женски вой и клетви, кучешки лай и кокоше кудкудякане се вплитаха във всеобщо звуково валмо, което се щураше из махалата със скоростта на кълбовидна мълния. Когато истерията стигнеше своя връх, изведнъж се оказваше, че циганите вече се бяха справили с освирепелите кучета, мъжете им вече бяха свалили от стените коравите и смрадливи свински кожи, седнали на тях по турски вече бръснеха четината с огромните си остри ножове, които бяха извадили от кончовете на ботушите си; циганките с многоетажните си пъстри рокли и поли, които влачеха по прахоляка, вече плъзваха от стая в стая, а очите им шареха и просветваха като някакви разузнавателни прожектори във всички посоки и кътчета, търсеха своята плячка и своята жертва. Циганският женски тайфун се вихреше от стая в стая, дори в най-недостъпни кътчета на двора и изглеждаше като рояк разбунени оси. Стопаните стояха вцепенени като в научно-фантастичен филм. Децата, неподвижни и позинали, гледахме уплашено с широко отворени очи. Отвън циганите бръснеха с висока скорост по проснатите на двора кожи, надипляха невероятно сръчно четината на малки снопчета, които пускаха в някакви дълбоки джобове. Изглеждаха страшни с черните си искрящи очи и с дългите си сплъстени коси. Циганките по стаите гледаха на ръка, на боб и на бог знае още какво, разваляха, а може би и правеха магии. Други циганки, възползвани от уплаха и залисията на стопаните, спокойно тарашеха по ъглите и полиците в стаите, от време-навреме мушваха по нещо между безбройните дипли на роклите си. Когато този цирк свършеше и циганският тайфун отминаваше, стопаните бавно излизаха от хипнозата, възстановяваха постепенно цвета на лицата си, после се втурваха да проверяват какво е изчезнало от дома. Но това беше вече друго театро, защото те знаеха, че в действителност няма нищо съблазнително за изчезване. Е, някоя кокошка или яйце, погача или шамия може и да са липсвали, но в замяна на това в дома се намираха вече чисто нови вещи: писани вретена, някое сито или решето, дървена лъжица. . . Имаше и сияещи лица от получено хубаво предсказание. Е-е ромале, со те керав ласа. А нашите сиромашки селяни, след като бяха минали циганите, изглеждаха някак по-горди и щастливи, защото бяха видели или им се беше сторило, че има и по-окаяни от тях хора. А тук, където сега пребивавам по неволя, почти като изгнаник в собствената си родина, много от селяните далеч са задминали циганите по отношение на безвъздмездните придобивки – така наречените аванти или гювечи, на явната и прикритата просия и въобще на обноските. Но за това не са виновни циганите, които често си позволяват да казват: “Бе, вие българите правите цигански работи, а не ние циганите. ” Може и да са прави, какво мислите?
Основната поука, която последва от това, че ми отнеха висококвалифицираната държавна работа и ме принудиха да я заменя с нископрестижно занаятчийство, е противна на популярната поговорка и е: залудо седи, залудо не работи, и аз се старая да се придържам към нея. За осем години непрекъсната и интензивна инфлация хората не можаха да се научат да имат представа за цената на банкнотите и монетите, които носят в джоба си. Те непрекъснато сякаш се правят на разсеяни и им се иска цените да съответстват на мизерните им пенсии и заплати. За това време от осемдесет и девета година насам цените нараснаха хиляда пъти, а пенсиите и заплатите сто пъти, което ги прави десет пъти по-нископлатежни. Хората, които бяха подведени да възлагат невъзможни надежди на демокрацията, не искат да повярват на такава реалност, а заради това, че се опитвам да им отворя очите, започват да ме приемат с омраза, като че ли аз съм виновния за такова състояние на нещата. Джипката на горското с неколцина весели хора в нея пресичаше площада, когато срещу нея се втурна някакво лаещо куче, а шофьорът само врътна леко волана и премина последователно и с лекота с двете си леви колела през нещастното куче, последва веселяшки смях на компанията, а кучето, за което изглеждаше сигурно, че е мъртво, взе че се претъркули няколко пъти и побягна към близкия павилион, където започна да скимти и да си ближе раните. Тогава го наобиколиха останалите безпризорни кучета и състрадателно се опитваха да го близнат и помогнат по някакъв начин, а то като скокна, като ги заръфа, като се разлая – голямо чудо стана. Но това е кучешка работа, а хората длъжни ли са да правят кучешки работи и дали пък кучетата не имитират хората, не зная. Все едно, но хората само повтарят като развален грамофон: “Скъпо, скъпо, скъпо. . . ” без да си дават сметка, че това е относително понятие и за богатия купувач с лесните пари може и да е евтино. Затова с удоволствие отпращам твърдоглави клиенти, на които все им се иска цената да съответства на пенсията или заплатата им.
(следва)
