Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 09 Донос
Някога, по чиновническо време, колегата ми клъцка на пишущата машина по еднопръстната система някаква си там молба по негови си работи, а една колежка го задява: "Кво толкоз пишеш бе, Цаньо?", а той строго: "Донос" . "Ама за кого, бе?" пак пита тя. "За тебе” - бе отговорът. Това между другото, но мисля, че тези, които цял живот са понаписвали по нещичко за тоя оня, вероятно са добили рутина и биха могли да напишат по нещо наистина полезно, ако не за човечеството, поне за нацията. Преди половин век, когато бях все още дете, в сталинските тогавашни години се шушнеше, че зад всеки човек имало друг човек, а сега как е не зная; тези хора, които са били зад нас да не би да са между нас и пред нас и, ако това е така, значи републиката всъщност е царство - топиланско царство. Затова все пак се опитвам да се вглеждам в хората, с които общувам - хора ли са, фелдфебели, паяци или приятели. Не от параноя, а заради минимален душевен комфорт.
Зная, че не ви е познат синдрома на Пена, затова ще го илюстрирам с познатия шопски анекдот, според който същата тази Пена, като чакала своя влак на гарата, непрекъснато се озъртала и вглеждала в хората, цъкала с уста и се чудела: Я па тоя с какви обуща е, я па оная с каква шамия е, я па оня с каква капа е!" и така нататък, докато накрая се усетила:"Я па я каква съм - изпущих си влако". Колкото и да се криеш, приятелю, няма начин Пена или Пенчо да пропуснат да надникнат в паницата ти, в спалнята или в тоалетната ти.
Нашенската връзкарница не е уникална за света, напротив, навън тя е много мощна и, както се казва, лобеста и витална. Тя не е рожба нито на авторитарната система, нито на комуналитета - имало си я е и преди и още как. Но се е загнездила в повечето от хората, станала е техен модус вивенди, начин на живот, а и на мислене - съпътства ги цял живот като своеобразна патерица, без която не правят и крачка, в което точно е бедата, това са хора инвалиди, които формират инвалидни общества. Нещо повече, този начин на живот е идеалната хранителна среда за една от чумите на сегашния, пък и на бъдещия век - мафиите, сдруженията за престъпни дейности. За жалост, такива хранителни среди и условия се поддържат и от управниците по света до такава степен, че не се разграничава кое е първичното - яйцето или кокошката. Такава е и една от причините за гигантските проблеми на обикновените хора от народа ни, защото невидимата връзкарска паяжина избутва напред хора, които не са най-кадърните, нито най-честните или доблестните, а просто най-пробивните в осъществяването на своето его и лоби, каквото и да било то. Като се набутвам по донкихотовски в тази огромна тема, се улавям, че всъщност съм вирусоносител на синдрома на Пена - наместо да си гледам моите си работи, съм се захванал да анализирам обществото но пък по повод на това си спомних един анекдот: пилотът възложил на стюардесата да съобщи внимателно на пътниците за пожар в един от двигателите, така че да не предизвика паника, след което тя се появила широко усмихната от пилотската кабина и се разпяла: "Десният мотор гори. . . ", в отговор на което пътниците продължили с припева:"Ша- а- а -ла ла- ла ли- и. . . ". Вицът пък ме подсети как един наш управник, като се хилеше с всичките си тридесет и два зъба, обясняваше на телезрителите кое с колко и как ще поскъпва, какво става с валутния борд и прочее. Не знам припева на зрителите, не се и досещам. По предишните управници барем не се хилеха при мрачно - перспективни съобщения, каквито естествено и за жалост винаги е имало и ще има.
Баба ми Зарка беше дошла у нас в София да бъде нещо като иконом, прислужница, възпитателка или нещо подобно, понеже в детството ни нашите родители бяха на работа от тъмно до още по-тъмно. Братята ми Петър и Драгомир не се задържаха много-много у дома, та тя общуваше повече с мен и някакси се бяхме сприятелили, имахме общи възгледи и позиции по много въпроси. Тогава бях дванадесетгодишен, в пети клас, и един ден пристигна у дома класната ми ръководителка заедно с отрядния пионерски съвет, почука на вратата и попита за родителите ми. Аз се скрих някъде в миша дупка. Баба й обясни, че практически не може да се срещне с родителите ми, че тя се грижи за мен и попита за какво е зорът. "Ами, рече класната, Славчо пуши цигари". "С другите хулигани!" - потвърди отрядният съвет. "Добре - каза баба - ще съобщя на баща му" и ги отпрати, прибра се и рече:" Ега му па не кажем, тая даскалица нема акъл - дете че ти пуши.” И наистина тя не каза нищо на баща ми. Не е и имала намерение да си разваля приятелството с мен заради такава дреболия и отнесе нашата тайна в гроба си тридесет години по късно. А тогава аз получих един чудесен урок по топиланство, приятелство и вярност. За да имаш голям морал не е нужно много да си учен. И още нещо, по онова време аз наистина бях "закоравял" двугодишен пушач, учехме занаята с Петър от евтините цигари на дедо Йорде през летните ваканции на село. И дедо Йордан ни беше видял - и той не беше ни предал. Така стояха нещата. Тази ми баба живееше сама във Враня стена, защото според нея в София и било"нервено", идваше за по седмица за доктор и наистина трудно издържаше. Събуждаше се сутрин много рано, лежеше си безмълвно в леглото, после, като се развиделеше, сядаше до прозореца и гледаше улицата. Веднъж специално ме попита: “Славе, защо тези хора все тичат към рейса(автобуса)?". "Ами, да не закъснеят за работа. " отговорих, а тя ме репликира: “Па да са станали по-рано, та да не търчат. " От нея и от майка ми, дъщеря й, съм научил донякъде поговоръчния начин на мислене. Той е лаконично - общителен и се е създал в планинските села със сурови условия на живот, където хората не разполагат с припекливия комфорт да лакардисват надълго и широко за това или онова. Например, когато стане въпрос за охрана и сигурност, използват израза "Покрито млеко мачка не го лочи", за специализираното и професионално действие използват "Козата си сака пръч", причинно-следствените връзки с - "Що се е козило, оно се е пръчило" и т. н. Няма да се извинявам за диалектните думи, защото те са българските старославянски думи и слава богу, че са се запазили. Езикът ни е пълен с турцизми, набутани тук през петвековното османско робство. Вярно е, че поне две трети от тях са арабски и персийски, но кой пък ти е чувал такива езици. После за още стотина години се понапълни с русизми, а днес кукловодите и марионетките от новия световен ред ни набиват американизирани английски думи и по този начин ставаме народ - полиглот. Ако сега някому хрумне да поизчисти езика ни от всичките чуждици и да ги замени с нашенските си старобългарски думи, сигурно ще се подпали третата световна война, която обаче няма да е студена, а доста сгорещена. И засега проблемът с езика ни, на фона на целия ни хал, с езика на баба ми може да се илюстрира така:"Всичка е Мара втасала, само си космите не вчесала".
(следва)
