Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 08 Дедо Драго имаше по-специално отношение към мен

В един много горещ летен ден на шейсет и пета година с мой приятел и състудент се бяхме наели товарачи на тухли за строеж, возехме ги с камион от едно село край София за Панчарево. Ние хамалите се возехме в каросерията, седнали върху прашните тухли, вятърът ни брулеше и пълнеше очите, ушите и косите ни с червената тухларска прах, гумите равномерно и монотонно плющяха по нагорещения асфалт. Взе да ми се натрапва думата "асфалс", изчезваше и отново се връщаше преко волята ми. Така беше произнесъл тази дума другият ми дядо Драго много години преди това, а аз го бях поправил тогава, че не се казва асфалс, а асфалт, за което той само бе ме погледнал без нищо да каже и сега в минутите, когато тази дума ми се натрапваше, дядо е умирал от инфаркт в село Враня стена. Дедо Драго имаше по-специално отношение към мен в сравнение с това към другите внуци, заявяваше, че съм умен и един ден непременно ще стана поне министър, от което, естествен, аз срамежливо и горделиво се изчервявах. Макар че за трийсетина години работа смених доста служби и професии, точно пък с тази се разминах, и то знаете ли защо - защото, първо, не съм се стремял към нея и второ, точно през тези години, та и после, тя май се раздава по списък.
Дедо Драго беше горски в Мърчаево и Владая, живееше отделно от жена си и понякога ни идваше на гости в София. Считаше за свой дълг да раздава съвети и нравоучения на роднините по низходяща линия. Беше купил някога на двете си дъщери мястото в София, където по-късно моите родители построиха къщата и където преминаха моето второ детство, юношеството и младежките ми години. Всъщност поради начина на живот, който водеше дедо Драго, той изглеждаше не толкова привързан към потомците си, но какво е било в действителност, само той си е знаел. В спомените ми е останала представата за респект и достолепие, които излъчваше.

(следва)