Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 05 Моите първи седем години
Така се случи, че моите първи седем години, за които се смята, че са най-важни за формиране личността на човека, протекоха на село при баба Маца и деда Йорде - те ме отрастваха и възпитаваха. Това, което помня кристално ясно, е, че бяха много благи хора. Годините са били от четиридесет и четвърта до петдесет и първа. Сиромашията - абсолютно характерна за всички бедни български села. Това беше времето веднага след втората световна война, държавата наистина е била обрулена, защото данъчни чиновници и бирници тарашеха хамбарите, оборите и всички видими и невидими кътчета по домовете на хората да изземват къде що намерят за държавни доставки - зърно, брашно, добитък. . . Кой каквото е можел, е укривал. Помня, по едно време баба ми замесваше хляба наполовина с брашно, наполовина с пюре от сварени долнокачествени картофи, от което пък се получаваше една много особена съестна глетавина. Тази баба, та и аз край нея, с нетърпение очаквахме кокоше кудкудякане да оповести за снесено яйце, мигом се понасяхме към курника, вземахме това скъпоценно яйце и най-тържествено го понасяхме в къщи, където баба го опържваше в сгорещено краве масло на накладен от съчки специално за целта огън в наземното огнище. Друг път намираше някоя печурка по двора, който си беше една ливада, пак запалваше огън, този път в единствената печка, та да опече отгоре й тази единствена печурка за своето внуче. Понякога сваряваше по малко картофи, обелвахме ги заедно и все ме питаше какъв картоф искам - бял или жълт, както ме питаше и за варените яйца: белтъкът или жълтъкът, белькята или жлъчката. Тя е имала природната дарба да дава правото на избор - неотменната част от свободата на човека, в случая този толкова важен човек съм бил аз. Не случайно в годините ми по-нататък аз изживявах доста драматично външно безалтернативни ситуации, но с течение на времето се научих да не ги приемам толкова на сериозно. Баба Маца (Мария) произхожда от село Църнощица, Босилеградско, което днес е на сръбска територия в така наречените "Западни покрайнини", подарени от също така наречените "Велики сили" на новосъздадената и така наречена държава Югославия, с мотивация репарация при загубена от нас война без загубена нито една битка. Майка й Богдана е пушела лула, з анимавала се със знахарство, билкарство, бабуване (акушерство) и не знам си още какво, но не си е падала никак по характерните за онова време женски ангажименти. Едно от блюдата, които баба приготвяше за мен, бе овчарска попара, която правехме заедно от наронен сух стар хляб, омесвахме го със сирене и оформяхме от това една чудно вкусна топка за детето, растящо на чист селски въздух в идеалната емоционална бабина среда. Не съм и чул баба и дядо да се карат за каквото и да било. Е, понякога баба отскачаше до дувара да си поговори (повреви) със съседката, но все се озърташе да я не види "дъртио" (дядо), а той, ако наистина я видеше, само изръмжаваше, по скоро на себе си: "Море, аку земем набоднята. . . " и то бе достатъчно баба да вдигне платната от клюкарския пункт. А тази набодня е една железна четирирога вила за изхвърляне на кравешките изпражнения от обора, с ега се намира при мен и я пазя като скъпоценна реликва. За стотина и още колкото там години е използвана, рогата й са се скъсили наполовина от работа. Дръжката пък, събрала потта от измъчените, отрудени и напукани ръце на дедите ми, ще пренася през вековете мъката на нашия народ - страдалец. Разплаках се, докато пишех това, факт е. И не знам до кога ще сме така. Но най-печалното и обезсърчително е, че когато показвам своята реликва на някои хора и обяснявам какво и от къде е, са възкликвали:" Я, па това си е оръжие - ако те нападне някой. . . ". За народите, които тачат и пазят своята духовност, няма гаранции за просперитет на техните страни, понеже за това има и множество други фактори и обстоятелства, но за онези, които не умеят или не желаят да я пазят и развиват, крахът на националния идентитет и на държавността е неизбежен, бих казал дори - естествен.
През петдесета година големият ми брат Петър, тогава осемгодишен, бил говедар на мерата заедно с други пастирчета. Привечер баба отишла да прибере него и кравата, подкарали, но чужд вол - злодей се втурнал да набоде брат ми, баба се препречила да спаси внучето, а волът я надянал на рогата си и я преметнал през гърба си, след което тя поживя седмица ли, месец или два и умря. Татко се захлупи по очи на поляната зад къщата и рида като дете, а дядо мълчаливо ринеше обора с онази вила, та жените му викаха: "Айде бе, Йорде, стига си работил, жена ти е умрела!" А той: "Е, па сега! А стоката?". Стока наричахме добитъка и другите домашни животни, които смятахме за полезни, заради това, че дават млеко, вълна, яйца и прочие, за разлика от кучето и котката, които не дават такива блага, а ги консумират, а и не стават за покупко-продажба или размяна.
Баба и дядо бяха дълбоко в себе си хора атеистични, макар и суеверни, както бяха повечето от съселяните, което си е и в славянския свят. Спомням си, че на религиозни празници, когото селският поп минаваше от къща на къща да ръси с босилек и изпее молитвата си, те го поканваха след съвещателна размяна на погледи и аргумента "Да не кажат нещо хората", но, когато той си свършеше духовната работа и напускаше с дарените погача и други не толкова духовни неща, баба чумосваше изразително зад гърба му и мълвеше нещо си безгласно, защото беше убедена, че въпросната погача вместо божия храна ще е фураж за попските домашни животни. Въпреки това, по коледи, василици и великдени тя подтикваше дядо да чете молитвата, защото само той я беше учил по вероучение, а кракът на баба не беше и стъпвал в училище. И до днес ме облива вълшебна топлина при спомена за това как тези всъщност неуки хора ме приготвяха и изпращаха с тържествена суетня и церемониали сутрин на училище - почистване на панталонките и опинчетата от вчерашната кал, миене, ресане и благословията да съм добро и послушно дете, която за жалост цял живот ме следва, та откак се помня все луди крави егоисти прагматици ме прегазват, задминават и размазват. В ония години хората нямаха домашно течаща вода и бани, с каквито блага бяха дарени по-късно в лошите години на социализма, та и цялата им битова хигиенна култура се развиваше при тези условия и на тази плоскост. Затова дядо се е къпел един или два пъти в годината на селската рекичка, а баба никой никога не я е виждал къде, кога и как се е къпала, защото този ритуал беше женска тайна, но редовно се снабдяваше с хума за миене от грънчарите, която заравяше до стожера в центъра на гумното(хармана). Поради величествената тогава мизерия е било голям проблем да се купи метален леген или поръча дървено корито. От каквото и да било спестени парици се кътали за, недай боже, ако се някой разболее или да се купи я нивица я ливадка. Поколенията до моя баща са успели да струпат в Егълница трийсетина ниви и ливади към тридесет и пет декара, пръснати из цяло село. Наистина, трябвало е човек да има волска сила и биволско търпение, та да може целогодишно сам да се справя с тези имоти (торене, оране, копаене, садене, бране и пак отново и отново) с никаквата механизация от крава, каруца, рало и мотика. Е, имал е деда Йорде такива сила и търпение, влачел си е хомота, докато не кооперираха земята му в края на петдесетте, та му просветна и изкара по-човешки старините си. Сега реставрацията ще стовари тези имоти на четвъртото поколение след дядо ми и най-вероятно те ще се разпрашат от само себе си в небитието. Макар мъжете в селото да давеха мъката си в алкохола, дядо по принцип не пиеше или по-скоро не му е оставало време от работа да кисне в кръчмата, а най-вероятно е отбягвал заради лошия спомен от своя баща, както и не е разполагал със средства за подобно удоволствие. Помня как баба подмушваше на скришно място една дамаджанка с ракия, която била за лек и я бранеше като квачка от всекиго. Но, веднъж годишно, когато дядо изваряваше едно-две качета ферментирали джанки и ябълки на селския казан, а това се правеше нощем, призори докарваше тези качета с изварените вече джибри - готова храна за свинята, а също така и една-две дамаджани с основния продукт - ракията. След като се представеше съвсем трезвен пред баба, надигаше едната от дамаджаните и се наливаше като да навакса за цяла година, после лягаше в леглото и спеше непробудно целия ден и цялата нощ. Този човек, дядо ми, тихо живя и тихо умря, но той цял живот е бил в мен като някаква камбанка, светлина или просто като ген. Благодаря ти дядо - светла ти памет!
Някога руските феодали по повод някой празник събирали своите крепостни, подреждали ги в колона по един пред един казан с достатъчно самогон, специално определен човек загребвал с канче от питието и го подавал на първия от колоната, който надигал канчето, а тези отзад, загубвайки вече търпение, напирали и, за да ускорят процеса, викали "быстро" и "да дна" (до дъно), така че този, който гаврътвал съдържанието на канчето по този начин, набирал ускорение за десетина крачки по-натам на поляната, лягал и вероятно заспивал. Този начин на бързо и изчерпателно пиене се пренесъл и в по-нататъшния бит на русите, така, че на трапезата им заедно с "наздоровье" ще се чуе и "да дна". Руски емигранти или оцелели наполеонови войници, може би, пренесли този обичай в Париж направо като вид питейно заведение, което французите нарекли "бистро" - място, където без много церемонии да обърнеш някоя и друга чашка. Нашенските заведения от този вид наричаха на жаргон "крак маг", т. е. да обърнеш някоя и друга чашка на крак. Наш пенсиониран учител, презрамил пластмасова туба с домашната си ракия, вървейки по тротоара пълни пластмасови чашки и продава ей така, в движение на зажаднели минувачи, какъвто вид обслужване аз спокойно бих нарекъл демокракмаг.
(следва)
