Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 03 Моят прадядо Мите
Моят прадядо Мите е бил заможен селянин в село Егълница, обаче раздавал на свои роднини и приятели необезпечени кредити, кумувал по сватби, заживял самият той от кредити, та се стигнало до търг за продажба на имота му за издължаването им. И тогава на търга се явил един от синовете му - моят дядо Йордан, който по закон поел изплащането на дълговете на баща си, та да задържи имота за фамилията. Разбира се, той нямал и пукнат грош, но бил оптимист и му предстояло да върви да печели някъде си. С пот на чело, търпеливо, последователно и неотклонно успял, заработил, издължил се. Къщата със старобългарски керемиди на покрива си, една оплетена паянтова конструкция, наклепана плътно с армирана с плява и слама кал и до днес си е там, леко полегнала към склона под тежестта на поне двестате си години. Този мой добър дядо е бил пътен строител, каменар, бозаджия и халваджия, изкупвач на стари дрехи и парцали за преработка във фабриката на Беров, та му излязъл и прякорът "Беров". Беше много нисък, мълчалив, търпелив и много силен физически, с многолетни болки в коленните стави, та едва се придвижваше и без нито един зъб в устата си, поне откакто аз го помнех. Махалата ни в Егълница беше изключително родова, нарича се Яревци, защото уж прапрадядо ми Тоше бил откраднал яре и така го прекорясали. Аз въобще не вярвам на такова нещо, понеже почти всяко селище в славянския свят си има по една местност с такова име и защото "яр" означава стръмнина, склон, бряг, каквото всъщност е положението в егълнишките Яревци. Впрочем такова е и истинското фамилно име на рода ни - Яреви, но мнозина са го избегнали заради ярешкото му звучене или заради неграмотния срам, че има крадлив нюанс в него. Ние внуците на дядо Йордан сме приели неговото име за наше фамилно заради уважението си към неговата личност и памет, приеха го и нашите деца.
Когато през осемдесет и девета година беше свалена авторитарната, но законна власт, нещата в държавата ни станаха като у Елин Пелиновите Гераци - изпълзяха гущери и змии откъде ли не, отпушиха се силите на злото и се започна голямото разрушаване и разграбване в страната. Тогава реших, че като на твърдолинеен шоп най ще ми приляга аз да създавам нещо, да се движа насрещно на това, което ставаше, ей така, на инат. Затова с другарката ми решихме да започнем строежа на кладнишката къща, нещо, което отлагахме с години поради предимството на отрастването на синовете ни Боян и Станко. Освен това, видя се, че за държавата ни, за която работихме всеотдайно и срещу символично заплащане на висококвалифицирания ни труд, практически нищо не можем да направим, тъй като я друсаха и отвън и отвътре, а друсачите хихикаха и кряскаха, че е обрулена отпреди. По онова време бях едно от лостчетата в държавната институция, която направляваше основно икономиката на оная държава и, както показа и времето, за народа, когото тя представляваше - своя си народ, беше създала и поддържаше завидно и за отвън благосъстояние.
(следва)
