Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 02 Инфлацията на парите бе непознато явление

Половин век инфлацията на парите практически беше непознато за България явление. Със заплати, с цени или с друго държавата успяваше да я управлява, та хората спокойно си спестяваха и бяха натрупали колкото един годишен брутен вътрешен продукт на страната. Те разчитаха на тези пари за по едри покупки, пък и за черни дни, но не точно такива, каквито наистина се изпречиха пред социалистическия човек и не точно дни, а години, нищо чудно да станат десетилетия, недай боже. Същият този обезпечен тогава социалистически човек хихикаше, когато съседите ни на запад носеха торби с динари за по някой хляб, а и пълнеха уличните кошчета с безстойностни банкноти, но по-късно стана свидетел и жертва на натъпканата с монетаристични теореми инфлационна бомба. Теоремите в общи линии са, че една икономика се развива като се прехвърлят пари от един джоб в друг, като се вкарват и изкарват в една и повече банки и като се отворят такива във всяко село, махала и паланка; т. е. като се движат насам-натам банкнотите, та от този вятър да се върти перката на икономиката. В продължение на седем години огромната армия българи спестители не проумя, че нарастващите и съблазнителни лихви по депозити в банките са противоинфлационна мярка или опит за летене, но и капан за наивници - хората набутваха там парите си смятайки, че по този начин строят личния си капитализъм, а всъщност строеха такъв за тези, на които даваха парите си. Спестовниците масово се изживяваха като лихвари, рентиери и хитри финансови бизнесмени, мнозина от тях са смятали, че по този начин държавата продължава своята социалистическа грижа за тях, както безплатното возене с градския транспорт, например.
Както и да е, връщам се към себе си, тук на селския имот, а ма той е нито вила, нито селска къща или е ту едното, ту другото, кажи - речи като нещо за всичко. Вече е трети март и за пръв път гледам реч на български президент, без да си я чете от листче. Е, викам си, това е обнадеждаващо, някаква искрица все пак. Гледам си моята работа и пиша примерна стокова листа за надомното ми производство за през годината напред. Слаба ракия - не стигам и четири хиляди долара продажби за цяла година; приспадам разходите по производство, доставки и всичко друго там и падам като виждам мизерния си частен капитализъм. Пазарът ни жестоко е стагниран, да не кажа направо - гипсиран. Листата ми е от стоки, които аз изработвам и които по времето на социализма най-официално се наричаха "за народно потребление", бяха с много ниски цени, които държавата субсидираше като форма на социална политика и тези цени не зависеха кой знае колко от производствени разходи, технически или други потребителски параметри. Макар да се придържам към правилото цената на стоката ми в твърда валута да не надхвърля по възможност тази от миналото, като при това се водя само от пазарни, а не от социални подбуди, продажбите, доколко ги има, са по- скоро изключения вместо правило. А е така, понеже ако комунистите продаваха тогава на народа си една бичкия на цена една тогавашна средна надница, днес същата цена отговаря на една средна пенсия, а ако продавах стоката си на запад от нашата граница щях да получавам близо десеторно по висока цена. Възможно е точно оттам да са и моите клиенти, което донякъде също е обнадеждаващо и за стоката и за търговския мениджър на фирмата - жена ми, леля По. Впрочем тази ми работа е донякъде направо любителска и аджамийска, нещо като опит за отключване на незаключена врата- въртиш натам - насам ключа, акъл ти не достига просто да натиснеш ръчката и да отвориш. В най-новите години, когато се отпуши частната инициатива, девет от десет български бизнесмени се втурнаха направо в сферата на обръщението на стоки и пари - то банки, застрахователи, търговци на едро и дребно, трафиканти на нещо си и всевъзможни комисионери. Само най-кадърното, но най-глупавото заради това, от нацията ни се захвана да произвежда, да сътворява нещо трайно материално и се опишмани, опомни се, но беше късно. Но за хората албиноси, които се опитват да живеят от това, че сами създават част от материалната култура на страната, има една оптимистична езопова притча. Накратко - от всички новозаробени само Езоп се нагърбил с огромните торби хляб за прехранване на кервана в предстоящия му дълъг път, с което обрал подигравките на другите роби, но това не продължило дълго, защото още на третия ден присмехулниците просто видяли, че това е смаляващ се товар, за разлика от товарите, които те самите носели. Затова, горе главите мохикани - и на нашата улица ще изгрее слънце, само живот и здраве да е!

(следва)