Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 01
Посвещавам тази книга на паметта на моите отпътували във вечността предшественици от ЕГЪЛНИЦА, ЦЪРНОЩИЦА и ВРАНЯ СТЕНА.
В началото на 1997 година, след като проумях, че, според мен, вече доста съм попрочел и е дошло време нещо и да понапиша, та и аз да се включа в групата на "Нещо попрочел, нещо понаписал", намерих една опърпана тетрадка, останала от ученическите години на синовете ми, поизтупах я от праха и паяжините, подострих молива и зачаках творческото ми вдъхновение да ме осени в някой момент от деня или нощта. И това се случи сред нощ преди първи петли на 28 февруари, когато се събудих почти експлозивно от някакъв кошмар, който мигновено изчезна, или пък от вятъра, който бушуваше отвън и пронизваше със зловещите си студени игли почти ажурното високопланинско бунгало, което обитавах от няколко години. Осъзнах, че на днешната дата преди девет години беше починала баба ми Зарка от село Враня стена, без година–две почти столетница, направих си мислено помена с най-добри чувства и без никакви церемонии, хей така съвсем сам, защото си и бях съвсем сам - наоколо няма жива душа в студената февруарска зима в планината. Ще ви разкажа повече за двете ми баби, когато имам възможност, защото бяха най-добрите ми нравствени учители в живота, а това е важно и за мен и за вас, считам го за мой дълг. Днешното време е толкова мръсно, толкова е шибано и объркано наоколо, а и в душите на хората, та се чудя откъде ме налягат философски мисли. Сигурно точно заради това. По цял ден до късна вечер се утрепвам от работа до изнемога вече години наред, почти от самото начало на българската "демокрация", само и само да свържем двата края в семейството, а все по- трудно и по-трудно успявам и аз, и останалите от семейния екип. И все пак съм благодарен, че имам тази възможност, защото работата като че ли ме крепи над земята. Затворил съм се в този планински имот като някой заточеник, правя нещо с не много ясна перспектива, зарязал съм деца, семейство и родители - бог знае по чия вина, нали все чужда търсим за по-удобно, но аз морално си я поемам на свой гръб, защото го имахме този имот "отпреди", нещо като с тилово предназначение за фамилията. Това е завет на майка ми, която цял живот радееше да пазим селските имоти за в случай на война да има къде да се бяга от бомбите. А моят български народ подхвана осмата година на особената самоунищожителна война под диригентството на недобросъвестни и заинтересовани външни и вътрешни сили и хора, наричащи този вид война" мирен преход", та и затова тук е моя малък окоп, в който да мога да приютя и най-близките ми хора в случай на нужда.
Е, защо ги пиша тези неща и за кого? Най-вече за потомците. Една малка искрица, едно фотонче от лъча светлина, който може да просветне на идното поколение, а може би и на по-следващото да намерят верния път на народа ни. В днешните години наложиха на народа ни поединичното спасение като формула за съществуване. Комуната наистина беше разбита. Набиват в главите на хората егото, егоизма. Но няма защо толкова да го набиват - него си го има в човека, той си е природна даденост, елемент от инстинкта за самосъхранение. Много жалко е, че човечеството в своя самосадизъм унищожи добре развиващия се зародиш на една много красива и хуманна формация - почти мечта и почти библейска. Много жалко е и, че този зародиш се самоунищожава и от собствените му клетки подобно на саморазрушаването на лангерхансовите острови в организма на човека, което предизвиква диабета; жалко е, че моето поколение е връстник и жертвен агнец на това унищожение. Имунната система на зародиша, за да бъдеше пълноценна и ефективна, изискваше задължителни квоти от всички клетки за сметка на егоизма и то без изключение, а то не беше така и по- късно животът го потвърди по най-безцеремонен начин забивайки хиляди болки в сърцата на честните, а и затова по-беззащитни хора. Комуна в превод от латински означава "като един". В Италия комуна наричат това, което у нас е община. Може би е писано на човечеството да не достигне да живее във всеобщ комфорт, макар и не толкова върховен, и това е, може би, за да не заспи в своята "бяла смърт". По-вярното, което и да не е писано, но се знае, е, че развитието на всеобщия комфорт забавя развитието на комфорта на отделни индивиди, групи, съсловия, класи, държави, групи държави или дори континенти. И така - на ход е егото, дотогава, докато творческият гений на човечеството създаде своя безпристрастен от философския субективизъм "анализатор-програматор", който да моделира по някакъв си начин брауновото движение на човечеството, ако реши, че това е необходимо и, най-важното- възможно.
На ход е егото - оправяй се сам! Да, ама не. Защото голяма част от народа ни измира от недохранване, болести и безперспективност. Или от трите неща, взети заедно, като един от най-горчивите хапове в историята ни. След осем, или ако трябва да сме по-точни, около дванадесетгодишно лъкатушене наляво-надясно, националната производствена машина като че ли прави последни издихания; огромният за страната ни производствен комплекс, който създаваше продоволствените ресурси - храната, облеклото и въобще комфорта на населението едва поскърцва и хората дори и не подлагат вече канче под пресъхващия му чучур. Народът е в шок, понеже инфлацията и новобогаташите, а също и обикновените търговци източиха и последните му спестявания, та сега няма пари за храна, отопление и лекарства. Носи все още дрехите си от времето на социализма. Безплатно изучените от тогавашната държава лекари го предадоха. и го обслужват и лекуват точно толкова, колкото за безплатно и само за още година - две напред. Вече няма и да ни погребват безплатно, нито ще учи някой безплатно децата ни. Въпреки че тия безплатни неща за бедния ни народец са записани и в новата демократична конституция. Черно на бяло.
(следва)
