Който си е активен по природа, си остава такъв и на стари години

Задаваме си въпроса нужен ли му е на човека комфорт, чак когато остарее обаче? Ние се вкопчваме в старите си навици и често не смеем да напуснем зоната си на комфорт.

Забелязал съм, че който си е активен по природа, си остава такъв и на стари години, все си намира някакво занимание, спортува, работи и нарича работата си спорт, копае градинка, полива цветя, подкастря рози, записва се в туристическо дружество, по-модерните ходят на зумба, йога и прочие. Но преди всичко продължават да работят. Нещо свое си.

И когато се огледат, живот почти не останал, а дори и да е останал, то това живот ли е? На мнозина изведнъж им се приисква да биха имали куража да бяха живели, верни на себе си, на собствената личност, а не живот, съобразен с очакванията на другите.

Когато хората осъзнаят, че животът им свършва, особено ако са били неактивни спрямо себе си, а и в противоположния случай, сякаш поглеждат по-ясно и осъзнават колко много неосъществени мечти са им останали. Повечето от половината набелязани в живота неща са останали само набелязани и

причината за това са направените избори

както и ненаправените, разбира се.

Най-често това се случва, когато човек изгуби здравето си. Здравето носи свобода, за която не си даваме сметка, докато не я изгубим. Първият упрек, който си отправя човек в такова положение е, че е работил твърде много. И в работата си е пропуснал детството на децата си, близостта с партньора, който често се оказва твърде неподходящ човек, с когото да прекараш старините си, но когато го разберем, вече е твърде късно. Така пропускаме хиляди други възможности.

Повечето хора в напреднала възраст съжаляват, че са изгубили страшно много време в борба за кариерата си. Когато опростите живота си и започнете да правите съзнателни избори, ще установите, че е възможно и да не са ви нужни чак такива приходи. Нищо, че в България приходите по принцип са си ниски.

Като освобождавате повече място в живота си, ще бъдете по-щастливи и по-отворени за новите възможности, онези, които повече ще подхождат на начина ви на живот.

Хората нямат куража да показват чувствата си. Мъжете се страхуват да бъдат отрязани, жените, повечето жени въпреки криворазбраната еманципация, прикриват интереса си към определен мъж. Ето защо много хора потискат чувствата си,

за да запазят „приятелско” лицемерни отношения

с останалите.

В резултат, те се примиряват с един посредствен живот и никога не получават това, което биха могли да имат. И много се разболяват именно заради тази горчивина, която таят в себе си.

И подгонил живота си, разбира се сам, човек често остава сам. Буквално. Много от нас не полагат истински усилия да задържат приятелите си и осъзнават това едва когато краят им наближи. Те позволяват на живота им да ги погълне и прекратяват полека, или пък изпуснат шансовете си за десетки великолепни приятелства. И когато е твърде късно, съжаляват, че са посветили усилия и време на маловажни хора, а са пропуснали истинските интересните, полезни и приятни потенциални приятели, които навремето са им се стрували така маловажни. А всеки има нужда от приятели, когато си отива от този свят. Най-много.

Често се случва заетото ежедневие да ни откъсне от приятелите. Но като се изправиш лице в лице със смъртта, маловажните неща в живота отстъпват място на стойностните. Тогава човек осъзнава, че не парите и социалният статус са наистина важни за него. Дава си сметка, че просто

има нужда от хората, които е обичал

Забелязал съм, че най-стойностните приятелства ни се случват на млади години. Когато човек няма материални натрупвания, кариера, интереси и прочие. Именно тогава взаимоотношенията ни не само в приятелството, а и с другия пол, са най-чисти и безкористни. Впоследствие хората си подбират среда, от която биха имали полза за бъдещото си развитие, а нито тази среда, нито хората в нея могат да се нарекат приятелски.

„И никой няма да прости, че не сме били щастливи”, е един великолепен стих от поезията на един приятел, изключителен неизвестен поет, от онези поети, които обикновено остават неизвестни, именно защото са изключителни. Много от нас до края не осъзнават, че щастието е въпрос на личен избор. Останали вкопчени в старите си навици, в старите си разбирания. И не смеят да напуснат „зоната си комфорт”. Страхът от промяна ги кара да се преструват пред другите и пред себе си, че са щастливи. Дълбоко в себе си обаче те мечтаят да си позволят отново да почувстват радостта от живота.
Когато си тръгваш оттук, просто

няма значение какво си мислят другите за теб

какво ще си помислят и за начина, по който си тръгваш от тях, нали така?
Така че спокойно бихме могли да бъдем по-мили един към друг, да прощаваме и „непростимото”, да намираме време да си говорим, да общуваме, да се здрависваме, да си подаваме ръка, да си бъдем по-близки.

Защото след това ще имаме достатъчно време и възможности да бъдем далеч един от друг.
Или не?

Източник: novinar.bg