Вход Господен в Йерусалим - Цветница

Празникът Вход Господен в Йерусалим, наричан също Цветница  или Връбница, пресъздава историческите събития, които непосредствено предшестват смъртта и възкресението на Христос.

Няколко дни преди Своята кръстна смърт, Спасителят влязъл тържествено в Иерусалим. Многоброен народ Го посрещал с радостни викове, постилайки пътя Му с палмови клони. Стотици ликуващи от радост гласове приветствували Спасителя с "Осанна! Благословен е идващият в името Господне!". Това народно приветствие свидетелствувало, че Христос бил посрещан като Бог, защото "осанна" означава "спаси", а спасението принадлежи единствено на всемогъщия Бог.

Стеклото се народно множество прославяло Христа за сторените от Него чудеса и особено за възкресяването на четиридневно пребиваващия в гроба Лазар. Затова възторженият народ възклицавал: "Благословен Царят, Който иде в името Господне! Мир на небето и слава във висините!" (Лук. 19:38).  

Този народен възторг не бил чисто духовен плод. Заразени от националната гордост, стеклите се многобройно юдеи предполагали, че в този момент се сбъдват политическите им очаквания, че е настъпил дългоочакваният момент да провъзгласят Христа за свой цар.

Въпреки всичката тържественост на този момент, ликът на Спасителя бил опечален и в очите Му напирали сълзи; Господ Се чувствувал самотен сред многолюдната, възторжена тълпа, знаел, че никой, не Го разбирал - дори и най-близките Му ученици се поддали на общия ентусиазъм.

Въпреки всеобщия възторг, Господ рекъл просълзен пред стените на столичния град: "да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир!" (Лук. 19:42).

Бидейки Сърцеведец, Спасителят знаел, че само след няколко дни същата тази ликуваща и привествуваща Го тълпа ще се обърне срещу Него с обвинение, че е измамник, защото Той няма да оправдае земните им очаквания. Същите тези хора, които сега Го приветствуват с "осанна" , само след четири дни ще крещят яростно ненавистта си с "Разпъни Го!", защото Господ не удовлетворил суетните им надежди.

В този тържествен празничен ден, когато масово християните се стичат в храма не толкова заради богослужебната прослава на Господа, а за да си вземат върбово клонче, всеки един от нас би могъл да изпита собствената си съвест и да се попита колко пъти е

Дали не се обръщаме  към Бога, мислейки си, че материалното благополучие ще се ползува от Божието покровителство и личните ни мирски дела ще потръгнат по-успешно, а когато не сполучим - виним Него?

Любовта ни към Бога  няма нужда от показност. Тя се измерва по редовността на молитвата ни или общуването ни с Бога. Можем ли да твърдим, че обичаме някого, ако не беседваме с него? Можем ли да убеждаваме околните, че ние сме църковни или дълбоко вярващи в Бога, ако не само че не Му се молим, но дори и не познаваме Закона Му, защото мнозина се имат за християни, а не познават светото Евангелие.

Нека в този празничен ден се замислим дали Христос не плаче и за нас, гледайки на душевното ни състояние, въпреки че присъствуваме на празничното богослужение и създаваме впечатление да сме в духовен възторг. Нека се вслушаме в съвестите ни дали Господ не ни казва същите думи: "да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир!" и душеспасение.

Нека в този високо тържествен момент се замислим сериозно и се побоим да не би да се отнесат към нас думите на Спасителя: "Тоя народ се приближава до Мене с устата си и Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене; ала напразно Ме почита.." (Мат. 15:8-9).