AFTERSHOCK

На деветнайсти май 2012 се навършиха осем години от смъртта на баща ми. Бях на пернишките гробища, където са погребани и баба и дядо. Баща ми и дядо правеха стомана, това им беше работата и те си я обичаха. Не можаха да доживеят дълбоки старини защото много бачкаха и след това си пийваха, а това не са особено здравословни навици. Запалихме по една свещичка за Бог да прости, а преди да тръгнем казах на един приятел:

- Те са тук, но никога няма да ни изоставят.

Дори не съм предполагал колко скоро нашите мъртви ще ни спасят.

След това се случи най-тежкото земетресение в България за столетие, може и повече - земетресението според чужди източници е над шеста степен по скалата на Рихтер, докато това, което буквално опустоши Стражица е било с магнитуд от 5.7 степен. Земетресение със същата сила в далеч по-развитата Италия няколко дни по-рано взе седем жертви. В същото време в Перник нямаше нито един дори леко ранен гражданин и нито една паднала сграда освен един от комините на централата, който очевидно е бил запуснат от години. Щетите разбира се са огромни и те ще стават по-ясни с течение на времето, но сам по себе си фактът, че подобно ужасяващо природно бедствие не можа да отнесе нито един перничанин сам по себе си е изумителен. Това обаче едва ли е случайно. Много комплексирани сънародници смятат жителите на Перник за тъпи производители на въглища и стомана. Сещам се тук, че лелеяният Европейски съюз се основал като съюз на въглищата и стоманата. Висококачествената пернишка стомана вложена в сградите опази перничаните от сигурна смърт, желязото заради което баща ми и дядо ми ставаха рано. Точно така, нашите бащи и дядовци създадоха стоманата, която ни спаси и ми се ще да кажа на всички онези, които иронизират Перник, че сигурно го правят защото никога не са имали такива бащи като нашите.

Имам усещането, че ужасните събития на 22 май по някакъв начин следва една дълга поредица от нещастия, които сполетяха Перник през годините на моя живот. Не знам с какво този български град, който в своето начало е символ на модерна България, а после се превръща в нарицателно за нищета, престъпления, а вече и природни катаклизми. Не съм фаталист, но човек трябва да може де чете битието, а всички хубави и лоши неща в живота и света имат собствени вътрешни основания. Дали омразата, която в продължение на толкова много години се излива върху миньорския град не е отключила мрачните сили на злото, звучи страшно дори да е само метафора...

Докато гледах разрушения комин на централата на тръгване от града на 22 сутринта си спомних за всички първи достижения на България случили се именно в Перник. Тук всъщност за пръв път е светнала електрическа крушка, Перник е първият град в България с модерен градоустройствен план, с водоснабдяване и канализационна система. Всички природни изкопаеми на България в продължение на десетилетия са били управлявани от пернишката минна дирекция. Пернишкият въгледобив до началото на седемдесетте години е основен източник на българската енергетика. Освен това в Перник са създадени и произведени български машини, които са се изнасяли на три континента. Първата българска стомана също е излята за първи път там, в първия металургичен завод на България. Изобщо Перник е дал толкова много на България и някак не беше честно България да насочи държавната си политика срещу Перник по един безобразен начин и това продължи с десетилетия.

Тодор Живков мразеше Перник по няколко причини. Първата е, че в Перник е имало автентични антифашисти, за разлика от него и те са били и доста образовани. В годините на т.нар. "Народна власт" пернишките комунисти бяха твърде неудобни, защото не си мълчаха и логично бяха изолирани от властта. Другата причина са няколкото концентрационни лагера, които са построени около града, има и още един смразяващ исторически факт, както пише Стефан Цанев, докато Тодор Живков е шеф на софийската милиция, камионетките с неговите жертви са карани и разстрелвани в покрайнините на Радомир, край едно село носещо, случайно или не, името Червена Могила. С две думи Тодор Живков презираше Перник и се държеше все едно такъв град изобщо не съществува. Последното му ходене, за което знам е през седемдесетте, когато целия град е изкаран да мете улиците, Живков не идва дори за такива важни чествания като стогодишнината на Георги Димитров или откриването на ЗТМ Радомир. Всички пари от пернишкия експорт се инвестират в градове, където Живков води дипломатическия корпус - Добрич, Благоевград, Ловеч, докато перничаните живеят в мизерни условия в жилища приличащи на складове за хора и работят в мръсните производства. На всичкото отгоре несретници от цяла България са примамвани с пари да отидат да се бъхтят там, работническите квартали генерират високата престъпност в града, както е навсякъде по света. Където няма надежда, има насилие. Въпреки това доскоро Перник беше градът с най-голям относителен процент хора завършили висше образование, преди дипломите за висше образование да започнат да се раздават из многото селски университети на Отечеството. Според последното преброяване, в сравнение с цялата страна Област Перник е с най-висок процент жители определящи себе си като етнически българи.

Какво се случи със славната пернишка индустрия след Промените. Много просто, беше унищожена за радост на конкурентите и с идиотски доволната помощ на българската държава. Бяха затворени заводите за токоизправители и феромагнити, все с рентабилно производство. Също, завод "Пектин", единствен по рода си в Източна Европа. В Завод "Благой Попов" уникална ротационна пещ на стойност над милиард долара беше продадена десетки пъти по-евтино както си е докарана в сандъците. В света има само още две такива пещи и те изхранват хиляди хора. Откритият и закрит въгледобив баха разпарчетосани и харизани заедно с обогатителната фабрика и ТЕЦ "Република". Основанието беше нерентабилност, само сградата на минната дирекция с изключителна архитектура проектирана от италиански архитекти струваше десетки пъти над тръжната цена. Скелетът на първия машиностроителен завод в България, завод "Струма", стърчи като призрачно същество в самия център на града. Затворена беше шивашката фабрика (тежката промишленост била безумна, а леката?). Затворен беше и стъкларският завод "Кристал" построен от белгийски инженери през трийсетте, не съм чувал някъде по света да има губещ завод за стъкло. Най-абсурдно беше продаден циментовия завод в Батановци, същият, чиито цимент спаси града ни в оная нощ. Той беше тъкмо построен наново извън града чисто нов, беше купен от германска фирма и нарязан моментално за скрап, тъй като като скрап струваше многократно повече от дадената сума за него. Така единствен стожер в пернишката индустрия остана металургичният завод "Стомана", той продължаваше да работи за износ, работниците там получаваха европейски заплати, както беше логично да се случва в повечето гореизброени предприятия. И тази грешка скоро беше поправена от българското правителство. Стигна се дотам да нарежат релсите до чисто новия Завод за Тежко машиностроене в Радомир. Разбира се, определени хора спечелиха, пернишката икономика се сви поне с осемдесет процента, а квалифицирани работници трябваше да пият по кръчмите, машинни инженери станаха кофражисти по строежите на софийските богаташи, а жените им слугинстваха в софийските кръчми. Изобщо нещастията следваха едно след друго, Перник беше връхлетян от чудовищна безработица и мизерия, навсякъде се ширеха престъпления, алкохолизъм, наркомания. Всеки намираше убежище някъде другаде, а хората преживяваха от пенсиите на родителите си или малките заплати на чиновниците.

Трагедиите се случваха, а на всичкото отгоре перничаните трябваше да търпят и подигравките на цяла България, да ги смятат за някакъв вид подчовеци, аз лично често съм ги срещал, дори от хора, които съм смятал за близки. В момент на конфлинкти "перничани" навсякъде се смята за обида. Аз обаче никога не съм се срамувал. А и никога не съм се гордеел повече от точно този труден момент. Изключително е с каква голяма гордост и достойнство перничаните посрещат трагедията, която ги сполетя. И отново са изоставени.

Българският президент дори не си направи труда да направи едно изявление, камо ли да се прибере в страната и да види как са сънародниците му. Мога само да кажа, че нататък винаги ще се срамувам, че България е избрала такъв неадекватен човек за президент. Навремето Горбачов, който беше комунист, отмени среща с Рейгън договаряна с години, за да отиде в Армения, италианският президент си тръгна от среща на НАТО, за да е в Болония, а Плевнелиев подарява някакви бутафорни предмети на папата. Просто съм без думи, ако това е държавен глава, значи живеем в обезглавена страна. Вицепрезидентът изобщо не знаем дали съществува. Цецка Цачева, вторият в държавната йерархия след президента - също. Двадесет часа трябваха на реалния властващ Бойко Борисов да измине двайсетте километра от София и беше толкова шашардисан, все едно ще му бият инжекция. В типичния си стил ала Тато нахока перничаните, че не си застраховат къщите. С какво да ги застраховат, бе Борисов, с парите от измитите чинии ли!? Да не говорим за срамното поведение на образователния министър Сергей Игнатов, който реши да изпрати шокираните пернишки деца на матура. Не съм от тия дето прехвърлят отговорността, но в случая можеше поне хората да се събират да нощуват на безопасни места вместо да дремят по пейките на училищните дворове. Никаква подкрепа няма нито от Светия синод, нито от Червения Кръст, нито от никъде. Перничани днес са принудени да се редят като овце с надеждата да получат триста лева колкото за няколко керемиди.

Не искам да гадая или да дърпам дявола за опашката, но ако това земетресение беше станало в Банки, Плевен или в Гоце Делчев, щеше да има много жертви и пострадали. Дали при такъв сценарий, българските политици щяха да са такива. Чудя се къде се е запилял Първанов, този пернишки социален президент и още много хора, но както и да е. Господ да ни пази, защото освен себе си, близките, съседите, приятелите и град Перник, наистина нямаме никого. А това е по-силен aftershock от всичко друго...

Автор Петър Иванчев - син на Дафина Петкова, дългогодишен експерт в Държавен архив - Перник

Снимка на Перник от алманаха "50 години Мини Перник" издаден през 1941 

Източник: https://www.facebook.com/DrzavenArhivPernik