Последният виетнамец в Радомир: Рамбо, дай вар!

"Шпакловането е като тениса на маса. Загребваш гипс с бекхенда и с топспин го запращаш към стената." Това прозрение принадлежи на един от най-големите майстори бояджии у нас - Чан от Радомир. В сезона на ремонтите последният останал виетнамец в града се радва на поръчки от цялата страна. Където правя ремонт, много скоро вдигат сватба, хвали се последният виетнамец в Радомир.

Хората си мислят, че за боядисване им трябват само латекс и мече. Преди това е нужно да се шпаклова стената, иначе нищо не правим", категоричен е 43-годишният майстор Чан. Неговото пълно име е Динх Зуи Чанг. Приятели и клиенти обаче го наричат само Чан, откъдето това му тръгва като име в леко съкратен вариант. За своята работа обяснява, че стената навсякъде има различна дебелина и плътност. Ако не се вземе предвид това, на едни места боята попива повече, а на други по-малко и става на петна. За да не прави "далматински работи", на Чан се налага да шпаклова огромни повърхности с хирургическа точност и бързина.  

Малко са останали такива специалисти, които са учили това, което правят. "За гипса има цели учебници написани", казва виетнамецът, който има полувисше от строително училище. С един поглед той определя в коя част на стената трябва силен гипсов разтвор и къде по-слаб, за да няма напукване после. "Нашите къщи са живи като хората", мъдро обобщава чевръстият Динх, който прави цял магазин с таваните само за 2-3 дни.  

Хвали се, че през годините е работил на вилата, принадлежала на Людмила Живкова, както и на имот, чийто собственик е "най-богатият българин". "Хората ми казват: "Чан толкова гладко си шпакловал, все едно стъкло си отлял." А аз им викам: "Чакайте, бе, хора, тепърва ще го минавам с шкурка." А те: "Не!" Направо искат да вапсам", хвали се азиатецът, когото тъкмо хващаме на обект в тузарския столичен кв. "Лозенец". Заглажда тук-таме, за да стане още по-фино, а около него се стеле ситен бял прах като сняг.

Дългова емиграция

Чан е един от хилядите виетнамци, дошли в България преди 1989 г. "След войната със САЩ бяхме натрупали много дългове. Тъй като нямахме храна и лекарства, често сме вземали помощи от вас. След войната бяхме много бедни. Така, по силата на един договор, 10 хиляди ни изпратиха да работим тук за срок от 5 години", спомня си емигрантът по неволя. Тук ги разпределили по градове. 10% от заплатата му навремето отивали за погасяване на борча по линията Ханой-София.

Българите знаят за виетнамската война от филмите за супергероя Рамбо, който убива като в електронна игра лошите със сламените шапки. Но всъщност във Виетнам Рамбо бил терорист нашественик, по-страшен от остриетата на "Ал Кайда". Жененият за българка журналист Уилфред Бърчет по-късно ще заключи, че "никога в историята толкова многочислена и богата нация не се е изправяла срещу толкова малък и беден народ".

Бояджията помни много добре колониалната война, в която американците нахлуват под измислен предлог и убиват хиляди негови сънародници, а милиони осакатяват трайно. Признава с половин уста, че не са му особено приятни филмите със Силвестър Сталоун, който отскоро пак снима екшъни в България. Казва, че не иска да се връща в онези кървави дни. Една сцена като сън обаче винаги му изплува в главата. "Проливен дъжд, не съм ял от дни. Бягам с най-малкия си брат, който трепери в един вързоп на гърба ми. Отгоре се сипе дъжд от бомби и напалм", връща лентата назад бояджията.

Нямало значение, дали жена или мъж, всички между 18 и 35 г., били призовани на фронта. Когато става на необходимите години, Чан също получава повиквателна. "По-големият ми батко, който сега е учител, каза "Айде, аз отивам на фронта вместо тебе. Ти учи!", спомня си Чан, а очите му се насълзяват. Днес баща му и майка му са пенсионирани учители и се грижат за семейна ферма в селцето Тън Хъй. "Получават 156 долара пенсия. При нас, ако имаш 30 години трудов стаж, можеш да се пенсионираш. Ако взимаш 100 долара, много неща можеш да си позволиш. Равняват се на 20 млн. донго. Те стигат един човек да живее нормално, без да се лишава от нищо - алкохол и месо", разяснява Чан на приличен български език стандарта на живот в своята родина.

Кучешко на скара

Менюто на семейството било основно от ориз, свинско, пилешко и много риба. "Баща ми има язовир към 7 дка. Пускат червени, сиви и бели видове. Майка ми, като налови и донесе, аз й казвам: "Какви са тия декоративни риби, дето ще ядем?!" Отвикнал е от екзотичните гозби Чан. На въпроса колко бездомни кучета е изял у нас, отговаря дипломатично: "Освен у нас, кучешко ядат много и никарагуанците. Вкусът му е като заешко. Има поверие, че дава мъжка сила."
По Бай-Тошово време Динх Чанг работел на държавна работа в София. След 90-те и той, като много българи, останал на улицата.

Тогава виетнамецът започнал търговия с долари. "Купувах евтино и продавах малко по-скъпо - така връзвах двата края", спомня си времената на чейнджа Чан. След това се насочил окончателно към онова, за което е учил и умее най-добре - да преобразява домовете. "Аз съм като в оня филм баш майстора. Всичко мога - шпакловане, боядисване, слагам изолации, минерална мазилка, лепя плочки и дюшемета", изброява азиатецът, който доскоро работил по обекти по родното Черноморие.

През това време почти всички негови сънародници се прибрали, тъй като днес Виетнам дава силна заявка за нов азиатски икономически тигър. "Само аз останах в Радомир. В Перник има 4 семейства", брои на пръсти виетнамците в Югозапада.

Преди шест години Чан също се задомил за българка, от която има две деца - Емилия и Васил. Твърди, че където е правил ремонт, в тази къща не след дълго винаги се вдига сватба. Чан не разбира от модерните фън шуй практики в дизайна, но през годините е усетил, че младите трябва да спят в розова стая, за да е мирно семейството. "Ако е червена, ще се карат. Жълтото носи щастие", убеден е бояджията. Той имал една риза, цялата окапана в цветове. "След като стигна до боядисването, я обличам и казвам на младите "Ха, избирайте си какъв цвят искате да ви е стаята!", разказва вечно усмихнатият виетнамец. Той вярвал в тези неща, защото с очите си видял, че в нашия свят има невидими сили, които оказват влияние върху живота ни.

Чудо с кончето

Три години от 5-и до 7-и клас Чан ходел по 7 км, за да стигне до училището си, по една пътека в планината. Баща му накрая му купил кон. По едно време той се разболял. Някакви бели червеи влезли в слабините му и като уринирал, ритал от болка. "Майка ми ни каза да потърсим една баба шаманка. Тя дойде и метна една чаша ориз на кокошките и нещо започна да им говори. След това ми каза точно в 12 часа в полунощ да откъсна онзи стрък от някой храст, който гледа право към небето. Поставих после листенца от него свити в слабините на коня. Точно след половин час червеите започнаха да излизат като от мравуняк. Това видях с очите си и животното се оправи", кълне се азиатецът. Дава друг пример с една билка, която майка му преди време изпратила. "Тя се кисне в 5 кг ракия. Като пия от нея, колкото и да съм работил, рамена и стави спират да ме болят, а на другия ден съм нов човек", споделя виртуозът на ремонтите.

Вметва, че спортната му подготовка по пинг-понг от ученическите години много му е помогнала, за да издържа на все по-късите срокове и високи изисквания на работодателите. Малко обаче вече практикували "гипсовия тенис". Всеки гледал лесното и бързото с лепене на гипсокартонови плоскости. "Върху тях пак се шпаклова, но е къде-къде по-лесно", признава Чан, който реши да издаде един от тайните си методи. Съветва при боядисване, за да не става на люспи, да се слага при първата ръка едно към едно латекс и грунд. Пак прави уточнението, че зависи от марката боя, защото не всички били с еднакви покривни качества.

Когато не е на обект, последният виетнамец в Радомир скатава по някой час за любимото си хоби - риболова. Мятал въдицата в югозападните водоеми, а преди уикенд хванал 1,5 кг сом. Заключава, че чувства България като свой дом. "Прибирам се там от време на време, но ми е много топло, отвикнал съм от климата. А и да си стигна до къщи, трябва да си намотая крачолите, че да мина през оризовата плантация", смее се Динх Зуи Чанг. По думите му във Виетнам не се използва гипс, защото се рони от влажността на въздуха. Дава за пример мокра риза, която при 40 градуса на простора пак не може да изсъхне. Тухлените къщи били рядкост, защото при тия условия им трябвало климатик. Повечето семейства все още разчитали на естествената вентилация от гредоред, бамбук и листа. Като се прибрал последния път обаче, Чан решил да внесе малко ноу-хау на Кольо Фичето и иззидал двата етажа от фамилната къща с тухли, камъни и вар.

Автор: Любомир Старидолски

Източник: Стандарт