Трудно е да пишеш за Перник

Разказ от Здравка Евтимова: Трудно е да пишеш за Перник, особено когато железопътната линия Перник - София е затворена за ремонт. Някои казват до 8 юли 2015 г., други – до октомври 2015 г., от спирка Горна баня до Централна гара.

Влаковете са препълнени с перничани, които ходят на работа всеки ден по този маршрут, така че за отиване и връщане в най-добрия случай са необходими четири часа за 30 км разстояние. С влак се върви от Перник до Горна баня, после се натоварваме на автобуси и започва лудото ходене по мъките по едни от най-натоварените софийски булеварди – от Горна баня до Централна гара. По този повод един анонимен, очевидно остроумен, перничанин беше разкрил новото съдържание на абревиатурата БДЖ като "Боже, дръж ме жив". Влаковете са здраво натъпкани, автобусите – ако си шампион на шейсет метра спринтово бягане и излетиш като снаряд от влака към автобуса – имаш шанс да се добереш до заветната седалка. Останалите, които не са майстори на гладкото бягане, стоим прави 45-50 минути и се наслаждаваме с пълни гърди на огромните софийски задръствания, треперим да не закъснеем за работа, заклеваме се на следващия ден да пътуваме с другия, по-ранния влак, и го правим.

По-ранният влак е така пресован с народ, че е невъзможно да си помръднеш веждата, но се съсредоточаваме върху ползите – отвсякъде те крепят и дори да искаш да паднеш, е напълно невъзможно. По-чувствителните личности в началото на този експеримент припадаха, но се стегнаха и вече не само не припадат, но са щастливи, че стъпват на двата си крака във влака. Ние, перничани, така сме се сплотили, че само по чантата, която ни натиска в гърба или в корема, се сещаме не само кой е притежателят й, но знаем какви са децата му, къде учат, по какво са застрашени от двойка за срока, какво следват в университета, колко е проклет професорът по съответната дисциплина, какви заеми има притежателят на чантата – той знае за нас същото, защото и нашата чанта дълбае ребрата му.

В тая светлина ми се ще да споделя признание, което ми бе направила една моя приятелка, Жанин, преводач от френски на английски – често пиехме кафе, докато работех в Брюксел.

- Ще посетя моя психоаналитик още утре – каза ми веднъж с горчивина тя. Беше наистина много мила жена – чувствителна, висок професионалист, майка на шестгодишна дъщеря.

- Толкова ли е сериозно? – попитах я аз.

- Днес сутринта Клод не ме целуна – въздъхна Жанин. – И онзи ден пропусна да го направи. Чувствам се разколебана. Връзката ни може би не е така стабилна...

Мила Жанин, – обръщам се към нея в мислите си, докато пиша това есе за моите светли, корави съграждани. – Мила Жанин, ела само един ден да пътуваш с влака Перник - Горня баня, след това с автобуса Горна баня - Централна гара. Ще те приемем в нашата групичка – Виолета, майсторка шивачка на рокли, Люси – специалист по рискови кредити, Зоя – специалист в регистратура, Роси – санитарка в едно от най-тежките отделения в Медицинската академия, Зина – остроумната и мъдра журналистка, която знае какво се случва в света десет минути след събитието, Савина – инженер промишлено и гражданско строителство – с всякакви професии, с деца, с проблеми, обедини от едно общо сърце – нашия град. Мила Жанин, пътувай с нас само един ден, дори в едната посока, и няма да се сетиш за своя психоаналитик поне шест месеца. Гарантирам ти. Като слезеш след влака и автобуса на Централна гара, оттам тичаш за тролей или за метрото, не дай си Боже, закъснееш за работа и главата ти виси на косъм от уволнение, целувката на Клод ще е последното нещо, за което ще мислиш, приятелко.

Ако беше лош Перник, щяхме да се разпилеем като пилци по света. Но ние се връщаме на гара Метал. В Перник всяка улица е разказ, всеки човек е стих. Важното е да имаш сърце да ги усетиш.

Ще те научим да си повтаряш: "Аз съм от Перник! Значи ще победя, друга опция няма." Тогава твоето брюкселско сърце ще започне да бие по пернишки. Ще обичаш още повече своя съпруг Клод, дъщеря си, защото си работила като валяк: да платиш таксата в университета, да помогнеш на старата си майка и въпреки умората, като видиш Вили шивачката, като видиш мен, Здравка, ще кажеш: "Момичета, хайде на по кафе." Аз ще ти помогна да се разбираш на български, на прекрасния ни пернишки диалект. Ще се радваш като дете на кафенцето, което ще изпием в кафене "Негро". Ние само го наричаме "кафе", всъщност малка бира с картофки. Така например празнуваме рождените си дни в навалицата. Вили шивачката имаше наскоро – подарих й малко дезодорантче две минути преди да дойде влака, и преди влака изядох морената, с което ме почерпи – за здраве на дъщеря й Гинчето, за внучката й Рая.

Ако беше лош Перник, щяхме да се разпилеем като пилци по света. Но ние се връщаме на гара Метал. В Перник всяка улица е разказ, всеки човек е стих. Важното е да имаш сърце да ги усетиш.

Площадът на града ни е още разкопан и кой знае още колко десетилетия ще остане в това състояние. Надявам се думата "десетилетия" да подсеща отговорните хора. Знаем, че няма пари, знаем, че е криза, то кога не е било? Въпреки кризата да намерим средства поне една трета, добре, нека да е една четвърт, от този площад да бъде застлан. Признавам, тук проявявам и егоизъм – внучката ми на една година и седем месеца, живее в Перник. Ако поне част от площада бъде застлан, ще има място и за нейната детска количка. Големият ми син има приятелка перничанка, зет ми е перничанин, корените ми са пернишки, върхът ми е пернишки, младите клончета на семейството са перничани.

Гледам детските колички, хлапетата в малкия градски парк и се усмихвам. Те ми дават и думи, и светлина, и мисли за утре, за България. Моят град е силен с ината си. Нека измислят вицове за пернишкия винкел, сигурно сме си го заслужили. Защото сме и яки.

В града има прекрасна езикова гимназия "Симеон Радев" – децата се обучават на английски, немски и френски език. Работила съм четири години там – най-щастливите от живота ми. Трите ми деца са минали през "Симеон Радев" и ще си останат перничани, където и да отидат по света. Тук работят прекрасни мои колеги, светли учители, които са гордост не само за моя град, за цяла България са гордост. Тежко е да е бъдеш перничанин – имаш такива огромни мечти, искаш да стигнеш високо, да се пребориш, да победиш. Често мечтата не се сбъдва. Срещаш пияни младежи посред бял ден – не са на работа, не учат. Някога виждаш млади хора с помътени от дрогата погледи. Всеки ден минаваш край некролога на шестнайсетгодишно момиче – познавала си го от бебе, играло е с децата ти пред блока. Свръхдоза. И тогава на кръвта ти й става тясно, сърцето ти ще пръсне като лешник от безсилие.

Може би затова пиша това есе, заради този некролог, за да изхвърля от мислите на моите съграждани болката, за да може да стиснем юмруци и да се бием за всеки млад живот, за всяко дете, за всяко новородено.

В пернишкия квартал, където живея, пред едно от кафетата застреляха неговия собственик – пред входа. Говори се, че продавал дрога. Какво ли не се говори. Сигурно има още като него – мръсници, превръщащи чуждата кръв в лесни пари. Черни убийци, които съсипват младостта в града ни, в България. Затова пиша. Без Перник не мога, защото ме е грижа, защото отказвам да се прекърша. Защото вярвам, че написаните думи имат – колкото и да се съмняваме – някаква сила. Те не лъжат, не клеветят, не се подмазват, не се покланят, не целуват лъскави чепици на шефове. Тези думи копаят дълбоко, по-дълбоко от разровения площад на нашия град, по-дълбоко от изоставените забои, ровят под изчерпаните въглищни пластове. Тези думи търсят човешките пластове в измъчените, смазаните ни, но въпреки всичко светли души, които не се предават.

Само такива думи оправдават тока, който харчим, докато пишем на лаптопите си. Само такива думи могат да докоснат Перник. Могат да докоснат перничани и България. Затова оставаме в Перник – да напомним на света, че тук има светли хора. Че тук едно шестнайсетгодишно момиче умря от свръхдоза, че тук има бебета, които се раждат, за да се радват на слънцето, и е наша отговорността да не тъпчем в чистите им душици отрова, лъжи, подмазвачество, неграмотност още преди да са се научили да говорят.

Когато Кракра Пернишки защитавал земята си срещу нашествениците, толкова кръв се проляла, че селяните не торили нивите си десет години след битката – кръвта на дедите ни така напоила земята, че тя раждала както никога дотогава. Ако мога с думите си да спася поне едно момче от свръхдозата, да заведа едно неграмотно дете на училище – то да порасне и десет години по-късно да пише есе за моя красив роден град, аз няма да съм живяла напразно. Ако един човек, който не ме познава, за минута върне надеждата в къщата си с някоя моя дума, няма да съм живяла напразно.

Сигурна съм, че скоро влакът София - Перник, дори да е през октомври, ще тръгне по ремонтираната линия, а ние след огромното блъскане ще се почерпим с малка бира за здравето на нашите деца. За здравето на моята приятелка Жанин – която много харесва Перник, съдейки от снимките, които й изпращам по електронна поща.

Писателката Здравка Евтимова е автор на шест сборника с разкази и осем романа, последният от които е излезлият тази година "Една и съща река" (издателство Жанет 45). Творбите й са публикувани в 32 страни. Преводач на над 25 романа от английски.

Източник: zapernik.com