Децата не са на държавата

Забелязвате ли зачестилите напоследък статии за насилие над децата, статистики, предавания? Нещо се готви. И ще ви кажа какво е то - това е отдавна проектирания „Закон за детето”, който прокарват под благовидния претекст за благото на децата. Но това е далече от истината. Защото това, което ще прочетете по-долу може да се случи със абсолютно всеки - законът отнема правата на родителите и ги дава в ръцете на непознати - те да разполагат с децата ви и да имат властта да решават кое е най-добро за тях.
https://www.youtube.com/watch?v=WbNZJhIWANc#t=35
И недейте да казвате: „Това не може да се случи в България”, защото ТО ВЕЧЕ СЕ СЛУЧВА. Наши познати, които скоро родиха детето си у дома, бяха заплашвани, социалните дойдоха с полиция да им вземат новороденото, наложи се да бягат и да се крият, сякаш са извършили криминално деяние!

Но не за тях ще ви разкажа днес. А за семейството на Мирчо:

"Казвам се Мирчо Мирчев, турското ми име е Мустафа и съм на 51 години. Родом съм от град Пещера. Съпругата ми се казва Росица, тя е българка от град София. Имаме много сладък син на 7 години, който се казва Ангел. Както милиони хора от България направиха и ние, принудени от ...безработицата и безизходицата, тръгнахме за чужбина. Опитахме се да изкарваме прехраната си в Англия. Така през 2007 г. се установихме в град Лондон. Оттогава живеем в квартал Едмънтън. Първоначално като се преместихме нямахме големи материални възможности и ни се наложи семейно да живеем в една стая. Общо бяхме 3 семейства в една къща, а на първия етаж на сградата имаше магазин за дюнери.

На 21 юли 2007 г. синът ни Ангел играеше навън със съседските деца пред магазина за дюнери. Тогава беше на 3 години. Съседите ни имаха едно сладко куче и децата почнаха да го галят и да си играят с него. Но изведнъж кучето почна силно да лае и децата изпаднаха в паника, почнаха да викат от страх. Синът ни Ангел твърде много се изплаши и почна да плаче истерично и не можеше да се успокои. Чувайки този рев, сигурно някои от съседите англичани са звъннали на полицията с идеята, че се „малтретира” някакво дете. За няколко минути пристигна една полицейска кола и от нея изскочиха двама полицаи. Незабавно след тях пристигнаха и трима „социални работника”. Искаха да ни вземат детето. Разбира се, ние като майка и баща не искахме да позволим такова нещо и започнахме да се противопоставяме. Но полицаите ме хванаха за ръцете и ме залепиха за стената. И жена ми не можа да им попречи и така с крясъци, викане с цяло гърло със сълзи на очи видяхме как ни отнеха и отведоха тригодишното ни дете. Никога няма да забравя онази нощ: до сутринта само плакахме, нямахме никаква представа къде е нашата рожба и бяхме съсипани от мъка.

И все пак си мислихме, че само за кратко са взели сина ни и когато разберат наистина какво се е случило ще ни го върнат. Но въобще не се развиха така нещата. Първо са завели Ангел на лекар да провери дали има следи от удари, стискане или шамари върху кожата му. Но, разбира се, нищо не са открили. Едва след два дена дойде една жена от „Социалните служби” при нас и ни уреди една среща за след две седмици. Щеше да присъства и преводач. Понеже не знаехме добре английски език и не разбирахме какво точно се е случило и какво предстоеше.

На тази среща служителите от „Социалните служби” ни обвиняваха през цялото време, нито веднъж не ни попитаха за нашето мнение и съгласие, а само ни съобщиха: „Къщата, където живеете е малка. Живеете в едно тясно и многолюдно място. Нямате култура, живеете в мръсотия, и сте изостанал народ” и т.н. „Ние в силата си на социални работници решихме, че вие не сте в състояние да се грижите за това дете. Затова ви го отнехме и вече го дадохме на друго семейство.” Това беше окончателно решение: нито попитаха нас, нито попитаха детето, нито попитаха свидетелите, нито откриха съдебно дело. Но най-болезненото за нас беше, че не ни казваха кой щеше да отглежда нашия син и къде щеше да живее. Това беше стриктно пазена тайна.

Мина месец и половина. Едва тогава ни разрешиха да видим сина си за 1 час в седмицата. И то с придружител от „Социалните служби” на неутрално място.
Тази болезнена ситуация продължи осем месеца и половина. Ние веднага си наехме адвокат и направихме всичко възможно да си върнем детето. През това време записаха детето ни на детска градина. Съпругата ми научи къде се намира детската градина и един ден не можа да издържи повече и реши да отиде да го види. Учителите като я видяли веднага се обадили на полицията и те пристигнали незабавно. Завели жена ми в участъка и я задържали в арест до следващата сутрин. Не стига това, са я набили жестоко – цялото й тяло беше в синини. Сутринта веднага отидохме на лекар и получихме свидетелство за удостоверяване на раните и синините.

През това време си наехме апартамент, който отговаряше на „държавните стандарти за живот” и продължавахме да правим всичко възможно да ни върнат детето. Всъщност, от една страна, беше добре, че полицаите са набили жена ми, защото адвокатът ни изтъкна това по време на съдебния процес и всички почнаха да се срамуват и притесняват да не се разгласи това. Най-накрая ни върнаха Ангел, но предполагам, че ако полицаите не бяха били жена ми тогава, просто никога повече нямаше да ни позволят да го видим.

Съдебният процес приключи на 18 март 2011 г., но скърбите ни продължиха. В продължение на една година следяха нашето семейство и къща. Всеки ден по два пъти идваха служители от „Социални грижи” за инспекция. Търсеха най-малката причина, за да ни отнемат отново детето. Например, един ден докато си играеше навън синът ни падна и си одра коляното. Служителите го забелязаха и веднага го отведоха за пореден път. Пак прекарахме цялата нощ в страх и мъка, но Слава Богу на следващия ден можехме да си вземем детето обратно.

Тази случка ни донесе много болка, мъка и ненужни вреди. Загубих работата си понеже постоянно ми се налагаше да отсъствам и да тичам по адвокати, съдебни дела, административни подробности и т.н. Всичко излезе много скъпо. Не можехме повече да си плащаме данъците и таксите за микробуса и останахме без кола. За адвокати платихме хиляди паундове. Но всичко това остава малко пред несправедливостта и мъката, която преживяхме. Най-лошото бяха страданията на малкия ни Ангел. Като беше отделен от нас, разбира се, първите седмици е плакал ден и нощ, търсел е майка си и баща си. Едва след 5 месеца е свикнал с другото семейство. А те го обърквали още повече, държали той вече на тях да им вика „мама и татко” и т.н.

За щастие всичко това вече е в миналото. Но не пожелавам на най-големия си враг да му се случи такова нещо. Човек може всичко да загуби, но детето му е все пак най-важното."

Не на закона за защита на детето! Вън България от Европейския съюз! Майната на тази сатанинска ,,демокрация"!

Източник: https://www.facebook.com/newage2O12