И с тройка се влиза специалност Право във ВУЗ

При последното класиране в Алма Матер минималният праг за прием в специалност „Право“ е паднал до 14 при 24 максимален, като 44 зрелостници са влезли при обявени 47 свободни места. Кандидати с тройки на конкурсните изпити по история и български език се записват в Юридическия факултет, където 35 места в задочната форма на обучение остават незаети.

Кой Юридически факултет?

Този ли, който в своята 125-годишна история е бил лелеяна мечта за милиони амбициозни млади хора? Този ли, сред чиито възпитаници има стотици изтъкнати върховни съдии, прокурори, адвокати, депутати, министри? Този ли, в който са учили и са се хабилитирали светли личности като Алеко Константинов? Този ли, в който и днес преподават световноизвестни теоретици по право с уникален практически опит от важните постове, които са заемали в съдебната, законодателната и изпълнителната власт – проф. Лазар Груев (бивш председател на ВКС), проф. Борис Велчев (бивш главен прокурор и шеф на КС), проф. Даниел Вълчев (бивш министър), проф. Георги Близнашки (бивш премиер), проф. Пламен Панайотов (бивш вицепремиер), проф. Катя Матеева, проф. Емил Мингов, проф. Евгени Танчев, проф. Тенчо Колев?…

Да, точно този факултет – точно той. Но не само той, а и другите осем юридически факултети в България – в УНСС, ВУ, НБУ, ПУ, ВСУ, БСУ, РУ, ЮЗУ са вече място, където тройкаджиите преспокойно влизат да учат право и излизат пак така, но вече и правоспособни. Отличниците знаят защо. Чуйте какво казва един от тях, абсолвентът Иво Атанасов:

„Допреди десетилетие правото още минаваше за елитна специалност, а придобиването й се свързваше с високи доходи и престижна реализация. Днес то е вече масова специалност, достъпна и за всяка миска от конкурс за красота, но за сметка на това с трудна реализация на трудовия пазар, който е пренаситен от некачествени кадри. Доходите, които носи тази специалност, са в момента средни по българските стандарти, но са свързани с професия, която е повече хулена и презирана, отколкото уважавана. Ако питате някой случаен човек какво знае за Юридическия факултет на СУ, той сигурно ще ви каже, че не е чувал друго, освен това, че неотдавна там имаше сексскандал – един от асистентите бил гей, ходел с охрана, правил на студенти неприлични намеци, канел ги с есемеси на срещи и карал някого по време на изпит да прави лицеви опори без тениска. А ако питате младите ми колеги, те ще почнат да ви се оплакват – от скучните лекции, от старите пожълтели или от новите тъпи учебници, от професорите, които взимат рушвети и пет пари не дават за студента, а като хвърковата чета обикалят градовете да изкарват хонорари от лекции. Ще ви се ожалят и от фалшивите стажове, при които претоварените магистрати подписват книжките на стажантите само и само да им се махнат от главата…Ще ви споделят накрая и страха си, че юридическите дипломи, които изкарват, са девалвирали и не осигуряват работа.“

Може би абсолвентът Иво е черноглед? Да, но не открихме сред колегите му някой, който да не мисли като него. Нещо повече – и техните преподаватели рисуват положението в черни краски. Разговаряхме с трима от тях под условие да скрием имената им. Забележете – те, които възпитават бъдещите магистрати на храброст и независимост при правораздаването, се боят да не изгубят работата си или благоволението на силните на деня. Ето тяхното мнение, обобщено накратко.

Таксите, които студентите плащат, са определящи за оцеляването на университетите у нас и затова ръководствата им, щат не щат, приемат куцо и сакато. Затова уж на шега се появи предложението в хорариума да се включат часове по писане и по смятане – та исковите молби и обвинителни актове да не изглеждат като написани от изключени за слаб успех петокласници. Във водещите световни университети има „фуния“ – под 30% стигат до дипломиране. У нас диплома може да вземе и някой, който не може да се подпише дори, стига да е усвоил урока на кой да плати. И това в известна степен е обяснимо. Възнаграждението на главен асистент в СУ е между 500 и 600 лева. Професорите получават по-малки заплати от районните прокурори, на които са преподавали. Българчета, завършили с шестици право в чужбина, които искат да се занимават с тази наука в родината, започват с 480 лева на месец в СУ. Но и без друго, ако в Алма Матер се обявяват конкурси, то е главно за да се легитимират назначения на мамини дечица, на провалени бивши политици или любовници на партийни величия…

Отделно през годините се нароиха юридически факултети в провинцията – в лозята край Варна, на горнобанските ливади…По едно време имаше един „стопанско-правен факултет“ в Монтана и – виж ти! – точно негов възпитаник стана шеф на правната комисия в Народното събрание. Разни други подобни хора, завършили т.нар. Магнаурска школа в Симеоново или пък курсове по право без откъсване от полицейска работа получиха като нищо статут на юристи и стигнаха върхове в кариерата като обвинители, защитници, законодатели и главни уредници на съдбините на държавата. Умното и талантливо младо поколение каква поука да си извади?

А за едно друго младо поколение – неграмотно разказа адвокат Даниела Доковска на един семинар. Като председател на Висшия адвокатски съвет тя получила жалба от кандидат за вписване в колегията, който решил на оспори конкурса, на който се провалил. Жалбата била адресирана до „Предцедателя на Висшия адвокадски съвет“. Думата „адвокадски“ била повторена два пъти, така че Доковска се замислила и – възмутена силно – решила, че човекът е с фалшива диплома. Питала декана, обаче „не“ – установило се, че документът за юридическата правоспособност на малоумника бил автентичен!

А инак всички – „свръхреформатори“ и „крепители на статуквото“ са единодушни: че съдебната реформа не е замяна на един ВСС с друг, че тя на първо място предполага подобряване на образованието по право. С 33 поправки в НК и 34 в НПК от 10 години насам беше доказано, че законите са без значение, ако хората, които ги прилагат, са невежи и калпави. И правосъдието си остана, с извинение…такова, каквото си го познаваме.

Маргарита Попова като правосъден министър още през 2010 г. представи „Пътна карта на реформата в юридическото образование“, но в безпътицата оттогава трима министри я обещават, ръкомахайки напразно.

Каква безпътица? Ами всякаква. За нея разказва дипломираната юристка Дима Антова:

„На 27 години съм. Завърших право. Работих с ходатайство в кантора на нотариус, докато ми дадоха да разбера, че трябва да плащам едва ли не, за да бъда при тях. Слугувах на известни адвокати. Те не те учат на занаят. По-добре да сервирам кафета на барчето в мола, не е ли така?…Моя колежка като мен чиракува по кантори, докато й писна и замина в Полша. Там пак не работи по специалността, но поне печели и спестява. Друга стажува тук-там, писна й, заряза си мечтите за съдебната палата и отиде в интернационална компания с голяма заплата. Аз лично вече окончателно разбрах, че правото е специалност за дебели връзкари. И за разследваща полицайка не мога да се вредя. Един син на баща си на моя възраст стана доцент и съдия в Общия съд на ЕС. А с отличната си диплома все още ровя за конкурси в интернет. „Нямате опит, за съжаление“. А как да имам, дявол да го вземе!… У нас, за да пробиеш в правната сфера акъл не ти трябва, а контакти и после готовност да си продадеш съвестта. Всеки, който е вътре, го знае.“

Някъде пишеше, че правото било изкуство на доброто и справедливото, само че в една отминала епоха, когато всички закони са могли да бъдат излети върху 12 медни плочи. А какво е то днес? – когато има милиони учебници по конституционно, трудово, наказателно, облигационно, гражданско, административно, банково, данъчно и застрахователно право, по защита на конкуренцията, на потребителите, на интелектуалната собственост и тъй нататък? Какво е то у нас, в България? Специалност за тройкаджии ли? Колко тъжно и жалко.

Източник: trud.bg