Пернишки цигулар обира лаври в Мадрид

Осма година цигуларят Райчо Радев е част от пейзажа в площадното пространство край катедралата "Ал Модена" в Мадрид, издигаща се пред парадния вход на кралския дворец. Роденият в миньорския Перник виртуоз твърди, че избрал сцената на открито, след като установил, че максимата "Цигулар къща не храни!" е валидна само за България.

В началото "местните" го гледали "доста притеснително", но пернишката закалка и нашенският инат си казали тежката дума: извади ли Райчо инструмента от калъфа, "конкуренцията" се отдръпва на почетно разстояние. Свири всичко - от Вивалди през Брамс и Моцарт, и от "Бяла роза" до "Болен ми лежи Миле Попйорданов". Всяка публика си имала своите предпочитания - за руснаците веднага минавал на "Калинка", за американците подкарвал нещо "ала кънтри", а японците ръкопляскали на всичко.

"Търговска тайна" е броят на дисковете от соловия му албум, но цената е твърда - 10 евро. Като за първи проявил интерес към особата му журналист от родината е готов на отстъпка - 8 евро. Какво да се прави - пазарна икономика!

Дневната заработка определя като "неголяма, но достатъчна", стигала за лиценза, без който си "аут" от подиума; за квартирата в квартал, до който се стига след две прекачания от автобус на метро и трийсетминутен пеши марш; имало за недотам сиромашки обяд и вечеря... На два-три месеца изпраща част от спестяванията в Перник. Където е семейството му. Не се е връщал в България от три години. Наскоро обаче посрещнал гости. "Това е, брато, можеше и по-зле да бъде в тая криза, дето е налегнала сега испанците. Четвърт милион сме българите тук, поне двайсетина хиляди вече се върнаха обратно. Няма работа, не е като в началото", коментира мургавелкото и разтваря калъфа в очакване на новопристигаща група на площада.
Само на петстотин метра от подиума на Райчо ни чака нова среща с нашенец. Оказва се, че един от келнерите в най-стария ресторант на света, вписания в книгата на рекордите "Гинес" Sobrino de Botin, е рожба на любовта между великотърновката Мария и сина на Кастилия - Мигел. Мануел плесва с ръце, като разбира, че особата му е привлякла интереса на български журналист. Предлага да пийнем по биричка, но прави уговорката, че няма да може да ни отдели повече от минута - рискувал да си навлече "лош поглед" от салонния управител. Виж, ако сме имали време за след смяната му, можело да си поговорим, колкото душите ни искали! Извинява се, че на български знае само десетина думички, рядко се случвало да обслужва гости от родината на майка си. Иначе в България е бил няколко пъти и много му харесвало. Може би някой ден, когато остарее и стане дядо, ще се пресели в Търново.
Иначе ресторантът, където на младини е работил като келнер гениалният Франциско Гоя, отваря врати през далечната 1725 г. и името му присъства в редица романи, сред които и един, написан от Хемингуей. Пак от онези прастари времена е специалитетът в обедното меню - печено на жар прасенце сукалче. Правим си снимка за спомен с Мануел, вземаме си довиждане и ангажимент да носим поздрави на България от нейния полусин и поемаме отново по пътя. В посока Лисабон. Където ни чака още една непредвидена среща. Този път с облечен в костюм на мореплавателя Магелан старозагорец.
Запознанството е направо анекдотично. Запечатваме в кадър уж замръзналата в позиция "мирно" фигура пред Триумфалната арка край търговския площад и подминаваме, а зад гърба си чуваме: "Ей, това заралиите сте станали по-стипци от габровци! Едно евро ви се свиди да пуснете в шапката на актьора..."
Споглеждаме се, обръщаме погледи в обратна посока и виждаме как уж бронзовата фигура ни прави укорителен жест с ръка. Десет минути по-късно обръщаме втора сервеса с копието на мореплавателя, оказал се съгражданин, прекосил цяла Европа и установил се на пъпа на Лисабон в търсене на препитание.
Иван (умишлено отказва да запишем презимето му, защото все още не се е сдобил с лиценз за "ролята" и засега само "замества" титуляря) пристигнал тук преди две години, пробвал на няколко места в строителството да започне постоянна работа, но все не случвал - или собственикът на фирмата фалирал, или обектът бил замразяван за по-добри времена. От месец облякъл костюма и започнал да усвоява професионалните тънкости на уличния актьорлък.
Признава, че не е лесно - при жега от 35 градуса на сянка малцина успявали да удържат "стойката" повече от петнадесетина минути. Затова се "въртели", всеки титуляр имал поне по един сменник. Спечеленото делели в съотношение 1:3, чиракът си тръгвал в края на деня с петдесетина евро в джоба. Сума, която стига колкото да преживееш в страна, където литър бензин е 1,77 евро, а наемът гони космически висоти. Освен ако не си в някоя от комуналните квартири, където по силата на брадясал вече закон от времето на Революцията на карамфилите са запазени цените от епохата на диктатора Салазар - 20-25 евро за стая с баня и кухненски бокс. Понечваме да платим двете сервеси на новия познайник, но срещаме категоричен отказ: "Ще черпите в Стара Загора, като се върна. За Коледа или най-късно напролет!"
25 000 са нашенците в Португалия, част от тях са истински ветерани, като невероятната доня Йовка - бивш университетски преподавател в София и личен преводач на легендарния португалски комунист Алваро Кунял, когато идвал да си отпочива у нас преди демократичните промени. Днес доня Йовка кръстосва надлъж и нашир Португалия, за да обяснява на българските туристи прелестите на някога най-бедната държава, основател на ЕС. Като не пропуска да отбележи, че част от книгите на тукашния Нобелов лауреат - писателя Жузе Самарагу, вече могат да се четат и на български, благодарение на нейна колежка от някогашния Институт за чуждестранни студенти.
"Великолепен превод, великолепна работа на преводач, за жалост платиха й колкото да не е без нищо!", коментира с въздишка бившата университетска преподавателка и бърза да разсее атмосферата с пореден детайл от любовните авантюри на някои от многобройните португалски крале, чиито имена едва ли някой от туристите успява да запомни. 

Рожба на испано-българската любов сервира в най-стария ресторант на света, заралия играе "жива статуя" на Магелан насред Лисабон

Христо Димитров

18. Октомври 2012, брой 242 в-к Дума