Отново оцениха Здравка Евтимова в САЩ

Разказът на Здравка Евтимова, „Pay Me”(„Плати ми“) бе публикуван в антологията за американски къси разкази „Articulated Fiction“, излязла на 8 юни 2016 г. в САЩ, изд. „Tayen Lane Publishing“, като на 27 юли 2016 г. бе поместен като препоръчително четиво в брой 29/2016 г. на престижното литературното списание „Electric Literature“, излизащо в Ню Йорк, САЩ.

Кели Лус, американска писателка и редактор на „Electric Literature”, е написала кратка статия към разказа „Плати ми“, посветена на българската писателка Здравка Евтимова. Кели Лус е автор на „Три сценария, в които Хана Сазаки си отглежда опашка“ и „Потопи ме под водата“.

Защо разказите на Здравка Евтимова ме карат да крещя?

За пръв път срещнах Здравка Евтимова на тераса с изглед към Черно море, в България, но преди това, в самолета към София, се запознах с прозата й. Разказът, който прочетох, беше смешен, плътен и мрачен; хуморът звучеше по-делово, отколкото умно; в него не долових нито следа от изсмукано от пръстите интелектуално четиво, нито стремеж да звучи мило. По едно време както си четях, изкрещях: – „По дяволите!“ – толкова силно, че жената на седалката до мен се събуди.

Веднага след запознанството ми със Здравка Евтимова на онази тераса, още замаяна от полета, часовата разлика, нервна и изпълнена със страхопочитание, аз й разказах какво ми се бе случило в самолета. Тя не се усмихна. Кимна учтиво и каза – „Благодаря ви“. Сигурно не за пръв път чуваше подобни думи.

Здравка и аз бяхме част от малка група писатели и преводачи, пристигнали на черноморския бряг, за да вземат участие в Созополските семинари по творческо писане. Семинарът включваше две серии от уъркшопове, продължаващи цял ден – едната за петима писатели, работещи на български език, другата – за нас петимата, на английски език. Здравка беше единствената българка в английския уъркшоп. Тя работи като преводач. Публикувала е сборници с разкази и романи. За нас, американците, името й е непознато. Бих желала да променя това.

„Плати ми“ e класически образ на Здравка Евтимова. Това е разказ за Мария, жена с неутолим апетит, която работи каквото й попадне в малък град. Нейният шеф, човек с големи финансови възможности и бедно въображение, я възприема като същество, появило се отникъде. Бавно, постепенно той попада под магията на тази жена „тънка, дълга връв“, навлечена в дрехи втора употреба, прекалено големи за нея. Това четиво не е приказка, но въпреки това в Мария е скрито нещо от мита за принцесата, криеща самоличността си, нещо магьосническо. Уолт Дисни не би имал никаква представа какво да стори с тази жена. Точно затова я обичам.

Като всички големи литературни характери Мария притежава мощ, гравитация, която движи разказа, принуждава го да се върти около нея. Тя е загадъчна и въпреки това изцяло достоверна, изненадваща всекиго с всяка своя постъпка – всички, освен себе си. Мария е жесток пламък, който дава ново измерение на израза „Не ми пука!“ Грижата й е да оцелее. Тя е пламтящо желание, извиращо от вътрешностите й, същевременно е практична до болка, правеща опити да определи как светът би й влязъл в работа.

Необходими са ни такива женски характери.

Всеки път, когато чета разкази на Здравка, мисля за мощта, която излъчват женските й образи; те не търсят никакво извинение. Те са плътни, живи, осезаеми и в същото време създават впечатление, че принадлежат на някакъв друг свят. И ако върху тях открием слой звезден прах, какъвто притежават игривите феи – бъдете сигурни – тези същества имат зъби и нокти, остри като бръснач.
По дяволите!

Източник: perniktoday.net