Остават неизказани историите за Перник

"Само на 30 км е от столицата, а никой не знае почти нищо за Перник." Това са думите на седемнайсетгодишната Стефани Богомилова, която май е права.

Извън негативните клишета и вицовете, подробностите за живота в Перник и важните истории остават неразказани.

Тази година деветгодишният фестивал "Водна кула" за пръв път ще излезе от София, а темата е "Градове в нужда от любов". Перник е първото място, избрано от организаторите на фестивала, което ще посрещне чуждестранните артисти и ще замени престижния софийски квартал "Лозенец" като домакин на Water Tower Art Fest (20-28 юни).

"Избрахме Перник по няколко причини. Отдавна мисля, че славата на този град е незаслужена и Перник има нужда от повече любов. Открихме тази любов в историите, разказани от служителите на Регионалния музей. Местните хора. Нашият фестивал има определена функция и фокус през годините - съвременните форми на изкуство в занемарени места са запазената ни марка", казва Ния Пушкарова, създателка на Water Tower Art Fest.

Бързият растеж в Перник се случва след отварянето на мината в края на ХIX век. Днес екскурзоводите, не без гордост, изреждат: "При нас светва първата електрическа крушка в България, за Перник е направен първият градоустройствен план, тук е открит първият публичен дом. Мината с главно "М" е създала болници, театри, училища, дала е всичко на града".

По време на обиколката в Минния музей научаваме, че Мината дори е опазила града от по-големи разрушения по време на силното земетресение от май 2012 г. - според геолози, цитирани от екскурзоводката Силвиа Нотева, галериите, в които преди са добивани въглища, впоследствие са образували естествена въздушна възглавница, което е спасило кварталите отгоре.

Подземният музей на минното дело е един от адресите на тазгодишното издание на арт феста "Водна кула". Light се разходи с любопитство по маршрута на тези осем дни, на местата, които ще бъдат преобразени от съвременни автори, работещи в сферата на визуалното изкуство, видео арт, музика, пърформанс, театрални и кино форми.

Държим да ви запознаем и с четирима жители на Перник, част от съвременния облик на града.

Бивш машиностроителен завод "Струма"

През 1892 г. започва строежът на машиностроителния завод, който по-късно е обособен като отделен, за да обслужва нуждите на мината в Перник. В момента "Струма" е в сърцето на града и се издига като паметник на спряното производство. До него е първото кино в града – "Металик", още стои и старата светеща табела от началото на ХХ век. Заводът не работи от години и почти всичко е разграбено. Високото скеле на централната сграда се издига внушаващо, образуващо идеално място за концерт, всичко е обрасло в зелен бръшлян, а там, където би трябвало да е покривът, може да се гледат звездите. През 2007 г. е имало планове за мол на мястото на завода, но не се реализират и днес той продължава да е едно необитаемо пространство. До това лято – на 25 юни там ще се проведе концерт, част от арт фестивала "Водната кула". Както и пърформанс на Николас Макартър от Англия – "Бетонът гние, а аз живея с неговите призраци", инсталация на Ларс Аслинг от Швеция "Бюро за холистично разследване" и други.

Подземен минен музей

Оказва се истинско забавление не само за децата, които идват от цяла България, за да видят единствената мина, превърната в музей и след като свалят каските, когато излязат от него казват "като порасна ще стана миньор". Вътре има всякакви интересни съоръжения – от една от най-старите пробивни машини на "Сименс" до влакчета за пренасяне на въглищата. На 25 юни на входа пред мината няма да ви посрещне усмихнатата екскурзоводка, а китайският артист Кинг Соненбер, който по време на пърформанса си "Цветна звезда" ще прави хартиени шапки, a Елизабет Колман-Линк от Англия ще представи сборник "Страст към пътешествия".

Крепост "Кракра"

Рокаджийското сърце на Перник. Тук перничани посрещат Джулая, всяка година организират "Китариада" и правят редовно събития в чест на техния любим музикант Стоян Стоянов-Стохата. Самата крепост датира от 3000 години пр.Хр., но славните й времена са от Средновековието, когато неин владетел е бил Кракра Пернишки. Доколкото е известно от историческите източници, крепостта никога не е била превземана. На 26 и 27 юни обаче точно това ще се случи – паркингът пред стената на крепостта ще бъде превзет от петото издание на арт фестивал "Водната кула". Тук ще се "заселят" дигитални номади, които възнамеряват да построят цяло селище. Хайди Сепала от Австрия и Анди Пилс от Финландия ще направят танцов пърформанс "В различна светлина", Марико Хори от Япония ще разположи на различни места около крепостта интерактивната си инсталация "Накрая всичко, което оставя, е любов", а Саймън Инграм от Нова Зеландия ще представи интерактивни графити.

Или можеш да го правиш, или не

Пламен Соколов (56 години) е оставил своя отпечатък на голяма част от плочките, които виждаме из Перник, а сръчните му ръце са оформили не едно бакърено кубе на сградите из страната. Той е от ромски произход, роден е израснал в Перник, но е участвал в строителството на сгради, мостове и пътища из цяла България. "Имам си собствена фирма и бригада и по-големи фирми ни наемат като подизпълнители", казва Пламен. "Ето това, което го виждате отсреща, "Детмаг", аз съм го правил, участвах частично в ремонта на минната дирекция, на фасадата на общината и много други."
Пламен усвоява занаята от баща си, работи още от тринайсетгодишен. "Трудно е да си тенекеджия, не всеки го може, още по-трудно е да се работи с мед – лесно се огъва, внимателно трябва да се пипа, особено при скопчаване, но пък има триста години гаранция." Майсторът сравнява умението да се обработва и "скопчава" бакърена ламарина с това да месиш хляб.

Пламен е част от екипа, който ремонтира кубетата на Софийския университет "Св. Климент Охридски". "Често правя и покриви на черкви, но е много сложно – или можеш да го правиш, или не."

Според него Перник се развива добре, защото се обновява градското пространство. Пламен обича да си почива сред природата. "Водя цялото семейство на Голо бърдо, в боровата гора и да си правим пикник. Хубаво е и нагоре към Боснек, където е Чуйпетлово, там е белият дроб на Перник."

"Прави ми впечатление, че хората вече не си хвърлят боклуците както преди. Сега ядат, правят си барбекю и после си събират отпадъците след себе си", споделя Пламен. "Постоянно се плюе по Перник, но не са верни тези слухове, има толкова много добри спортисти, които са излезли от града, и в борбата, и в бокса. А и хората са добри." Според него е съвсем естествено фабриките, които в момента вече са в центъра като машиностроителен завод "Струма", да бъдат затворени или изместени извън града. "Единственото лошо е, че в момента няма работни места за мъжете. За жените има, защото се отвориха много шивашки цехове."

От няколко месеца Пламен не работи, защото се лекува от левкемия, но се надява съвсем скоро да е на крака. Има четирима внуци, на които да се радва и които трябва да изхранва, защото синът му също има здравословни проблеми.

На път съм да ги убедя

Всеки път, когато някой звънне да търси Стефани Богомилова или родителите й, баба й казва, че са "на проучване". "Така е, откакто се преместихме в самостоятелен апартамент, а "Проучване" всъщност е квартала в Перник, където е семейството ми", споделя седемнайсетгодишната Стефани. Тя си няма идея защо кварталът им носи такова нестандартно име и повечето им приятели, които не са от града, все са се чудили на какви проучвания ходят.

Стефани е в XI клас и учи във Френската гимназия в София, от четири години тя пътува всеки ден по един час с влака сутрин и вечер. "Постоянно бързам, тичам след училище да хвана влака, тичам сутрин, ако го изпусна, чакам на гарата 45 минути." В началото повечето й приятели са от Перник, но с годините завързва нови приятелства в училище в София и по-късно се прибира вкъщи. "Понякога пътувам до Перник само за да спя", споделя Стефани. На въпроса ходят ли й на гости съучениците от Френската тя видимо унива: "Досега никой не е идвал, заради лошата слава на града ли, не знам… Дори най-добрата ми приятелка, при която оставам да спя в София, все още не ме е посещавала. А може би се страхуват от непознатото. Но съм на път да ги убедя, след четири години."
Стефани се надява именно по време на арт фестивала "Водната кула", който ще се проведе от 20 до 28 юни в Перник под общата тема "Градове в нужда от любов", приятелите й да дойдат. Самата тя е доброволка за деветото издание на феста. Но той е само едно от многото неща, с които се занимава след училище – тя пее в хора на Френската, както и в самостоятелна група, "Квартет", заедно с още три момичета. Този уикенд те ще са в "Студио 5" с кавъри – "на Zaz и други".

"Когато имаме концерти до късно, родителите ми не ми дават да пътувам с последния влак, който е от 23:00, и идват да ме вземат с кола. Притесняват се, че в този късен час пътуват опасни хора." Или да не й се случи нещо подобно като на един от нейните приятели, който заспива именно във вечерния влак и се събужда някъде в нищото, отдавна изпуснал спирката си.

Стефани не се притеснява, че е заета с толкова неща, така й харесва. Домашните си ги пише, докато пътува. "А и тогава се събираме една весела компания с други ученици от Английската и Немската гимназия в София, които живеят в Перник." Докато е в родния си град, тя предпочита да се разхожда из парковете, заведенията там не са й точно по вкуса – "шумни, а и какво да прави човек на място, което се казва "Епицентърът" например". Но в парковете в Перник се чувства по-спокойна, отколкото в градинките в столицата. Тази година се зарича да посрещне July morning на крепостта "Кракра". И въпреки че почти всички нейни съученици заминават за Франция, Стефания иска да остане в България и да учи в Американския университет в Благоевград.

Нищо не може да ме спре

Докато гледа как майка му тренира художествените гимнастички в Мароко, Димитър Начков случайно попада в съседната зала на националния стадион в Маракеш. Там треньор на мароканския национален отбор е също българин, но спортът е друг. Димитър развива постепенно страстта и уменията си по бокс именно там, в Мароко. Вече на 36 години, той отново е в България, в родния Перник, и решава да отвори собствен клуб. "Перник има нужда от развиване на спорта, а аз обичам да предавам знанията си, така че нищо не може да ме спре, дори лошото материално състояние на залите." Решен е да се бори за възстановяване на залите – "спортните съоръжения в града са страхотни, но не са поддържани. И все пак надежда има – след като ремонтираха залата по борба след сребърния медал на перничанина Иво Ангелов от европейското първенство по борба".

Димитър води групи всеки ден на стадион "Миньор". Най-малкият боксьор при него е в първи клас, а най-възрастните – над петдесетгодишни. "Имам и силен дамски отбор, те тренират тае-бо и бокс", споделя. Той живее със съпругата си в Перник и не смята да се мести в друг град, харесват му парковете, но градът определено има нужда от развитие. И е категоричен: "В каква посока ще поеме зависи изцяло от нас, перничани."

Единственото, което му липсва от Мароко, е специфичната ориенталска култура, мароканската храна и испанският език (докато живее там, учи в испанския колеж). "Но нещото, от което наистина имаме нужда в Перник, е киното. Нямаме си собствено, както и почти никакви забавления за децата." Постоянно пътува до София, за да води двете си дъщери на театър или в зоологическата градина. И двете вече тренират при баба си художествена гимнастика, но е възможно да се насочват и към бокса. Димитър отскоро пътува всеки ден до столицата и за да ходи на лекции – завършва магистратурата си в НСА. "Обичам да уча нови стилове в бокса, ходя по семинари и се опитвам да организирам спаринг срещи на моя клуб с други клубове от страната." След тези последни думи Димитър ни оставя на централния току-що ремонтиран площад в Перник и тръгва тичешком към стадиона, защото "децата ме чакат за тренировка".

Физиката не е достатъчна

Човек може да познае, че е балерина от километри. Балерините са еквивалентът на боксьорите при жените. Виждаш величие във всичко, което правят. Даже в начина, по който се движат. Или особено в него. Ваня Рошкова започва да се занимава с балет от четиригодишна в родния Перник, а по-късно завършва Държавната музикална академия "Панчо Владигеров" в София със специалност "Балетна педагогика". От години обучава по около 100 деца годишно в балетно студио "Вая" към Обединен детски комплекс - Перник, и твърди, че "всяка успяла жена от града е минала през тази школа". След това споменава талантливите си ученички Луиза Григорова и Десислава Касабова, чиито кариери следи. Споменава и дъщеря си, Димана, която също танцува.

Балетът в Перник е с традиции. Той продължава да й е интересен след толкова години, въпреки че "връщането отначало при нас е твърде често, затова е необходимо търпение, постоянство и изключително голямо желание". От опит твърди, че не е възможно едно момиче да танцува добре, но да е примерно слаба ученичка. "За балета трябва интелект и характер, физиката не е достатъчна." Спомня си с "мека любов" за работата си с известната балетна педагожка Елка Полянова, която й е била както преподавател, така и колега в школата в града, където репетициите и до днес са всеки понеделник, сряда и петък. "Кампанийната работа изтощава, казва Ваня, затова и традициите в изкуството са важни."
Близостта до София според нея може да е предимство, но и проблем, "особено ако трябва да пътуваш до столицата постоянно, за да задоволиш своите културни потребности, не всеки може да си го позволи". "Нашият град е проекция на цялата държава", казва Ваня. "Хората, които ще срещнеш на гарата в София, ще видиш и на пернишката гара. Тук обаче човек може много по-лесно да намери своята среда." Ваня се усмихва през цялото време.

Източник: perniknews.com