iPernik.com Новини от Перник за хората и събитията


Loading

Здравка Евтмова: Есента идва след лятото

Здравка Евтмова: Есента идва след лятото 01_1420967993

Писателката Здравка Евтимова е родена на 24 юли 1959 г., като рожденният й град е Перник. Тя е сред най-талантливите български писатели.

Завършва английска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Представител е на най-новата български литература, призната е сред майсторите на разказа, успешни са и романите й. Пише кратки разкази, публикувани в десетки страни по света. Нейни романи са издавани с голям успех в България и в чужбина. У нас са публикувани над 90 разказа в сборници и романи, превеждана е на над 30 езика. Нейни разкази многократно печелят конкурси. Носител е на редица престижни наши и международни литературни награди. Тя е и преводач на англоезична фантастика и на сериозна белетристика, превела е повече от 25 романа от английски, американски и канадски автори, превежда и произведения на български писатели на английски. Член е на Съюза на българските писатели и на Лигата на писателите на Великобритания, област Йоркшър-Хамбърсайд.

- Автор сте на множество кратки разкази, романи, повечето са преведени и публикувани в над 30 страни в света. Кога прописахте?

- Бях на четири-пет години, когато баба ми Ласка ме научи да пиша. Тя ме гледаше и за да не правя пакости, ми казваше – „Я помисли за някоя приказка, че да ме приспиш довечера. И аз мислех за някаква история, а тя си копаеше спокойно по двора. Същия трик използваше и баща ми. Уморен след работа, хич не му се щеше да се занимава с мене.„Я ми разкажи приказка, ама твоя, не от някоя книжка“. Така ми отнемаше вниманието за дълго време, спеше, а аз разказвах до полунощ.

- Вие сте един от най-ярките представители на най-новата българска литература, как избирате сюжетите за своите разкази, романи?

- Благодаря за тези думи. Днес има силни писатели и се радвам, че работим по едно и също време в България. Аз не избирам сюжети, те ме избират. Всяка минута, когато не превеждам нещо служебно, истории се носят във въздуха. Всяка улица е разказ. Просто е необходимо да не си капнал от умора, за да го видиш и да се насладиш на дълбочината и прелестта му.

- Всичките ви герои ваша измислица ли са или имат реални прототипи?

- Срещам непознат човек и без да искам, си представям ситуации, в които е попаднал – като малко дете, като началник, като останал без пари, уплашен длъжник. Спомням си думи, потънали в главата ми във влака, на улицата, на работа. Те са пътека към някаква история. Важно е да имаш бодрост и желание да поживееш в този история, после щеш, не щеш човекът сам идва в думите ти, в разказа ти, както есента идва след лятото.

- Носител сте на национални и международни награди, какво прави най-силно впечатление на чужденците от вашите творби?

- Вярвам, че имам шанс, защото съм българка. Хората извън страната ни не желаят от мен да им разкажа истории копия на романите на Джонатан Франзън, разкази имитации на голямата Алис Мънро, на Стивън Макгуейн или Натали Сарот. Имитирането на други писатели е не само опасно, то е пагубно. Литературните имитации убиват глада да пишеш. Като българка мога да покажа на света България, където живея, където са се родили децата ми, където са изгаряли от температура, където съм била безпомощна, побеждавана и където въпреки всичко се надявам, че съм останала човек. Животът тук е най-добрият учител по творческо писане. Не е необходимо да измисляш. Писането е оправдано само когато помага на слабите, когато им помага да живеят като хора.

- Кога и как ви хрумват идеите да седнете и да напишете разказ или роман?

- Чувам някакво изречение и не мога да повярвам. То ме хвърля в поток от думи и докато потокът не пресъхне, разказът върви сам, като пораснал човек. Когато съм решила да напиша нещо по предварително подготвен план, планът се проваля с гръм и трясък – потокът ме води в друга посока, на друго място, при други хора. Сметката потъва, разказът остава.

- Любовта заема централно място в почти всички ваши творби, какво е тя за вас?

- Любовта е пътека, която те прави щастлив, защото по нея си водил децата на детска градина, любовта е спомен за ден от миналото, когато лекарите са казали, че синът ти ще оживее след тежката операция и ще бъде здрав. Любовта ти е едва благодарността към бабата, която те е видяла разплакана и ти е казала – „Сълзите не помагат, момиче, мотиката помага“. Любовта е усмивка, която те е накарала да се изправиш след някое унижение. Най-истинска е любовта към дете, което се учи да говори и полека става човек. Ако твоите думи му светят, ако ръката ти го научи да ходи – това е наистина е любов.

- Пишете и разкази за деца, опитвали ли сте и в други жанрове на литературата?

- С огромно удоволствие пиша научна фантастика – и къси разкази, и един роман. Тук нищо не те държи скована – ти си едновременно вселена, и човек, който прониква във вселената. Усещането е неописуемо.

- Преди сте преподавали английски език, защо изоставихте учителската професия?

- Четирите години, когато бях учител в ЕГ „Симеон Радев“ в Перник, бяха най-щастливите в живота ми. Не съм изоставяла професията, надявам се като приключа с лавината преводи, отново да се върна към трудните, своенравните, непримиримите, агресивните и толкова раними наши деца. Убедена съм, че това ще се случи в недалечно бъдеще.

- Какво е мнението ви за нивото на преподаването днес и за това на учениците?

- Имам приятели учители, които споделят с мен, че днес им е далеч по-трудно отпреди пет-шест години. Много зависи от учителя – дали ще наложи правила, които и той, и учениците еднакво са длъжни да спазват. Някои успяват. Добрите учители са пътеката, по която днешна България прави трудните си стъпки към своето бъдеще. Заплащането на тези хора не е добро. Въпреки всичко те остават, те са се нагърбили с младите съдби. Те са пред очите на младежта, която мисли, че знае всичко; те са мишена на присмех, много рядко са обект на възхищение. Но именно редките моменти на възхищение у учениците към техния учител са върховете на съвременна България. Неграмотната, груба агресивност е печеливша година, две. Невежеството и наглостта са бездънна пропаст. Добрият учител е спасителното въже за измъкване от мрака.

- Живяла сте и в чужбина известно време. Колко и какво е различното във възприемането на литературата?

- В Брюксел, където живях близо четири години, бях попаднала в литературен кръг от френскоговорещи писатели и поети. Порази ме как се подкрепят помежду си – как четат и препоръчат книгите си на свои приятели, неизкушени от литературата; как със собствени средства организират литературни събития. Имах чувството, че става въпрос за един общ организъм, че хората, които го съставяха, са предани на литературата докрай. Те всички четяха – внимателно, взискателно. Изпращаха информация за литературни конкурси. Този дух на колегиалност много ме впечатли.

- Казвате, че българският е езикът на откровението, който сам пише разкази. Как става това?

- В българския език освен значение думата има аромат. В нея живеят всичките 1300 години, през които е живяла страната ни, в езика ни има страх от поробител, от нашественик, но и гордост, борба, суровост. Има поговорка за преклонената главица, но имаме Ботев, който ни е научил „и каквото сабя покаже и честта, майко юнашка“. Затова нашият български език с неизчерпаемите си пластове мъдрост, болка и възраждане ни държи силни. Но той е и наше дете. Всички българи трябва да го поддържаме здрав, светъл, упорит и достоен.

- В коя част на денонощието сядате да пишете?

- По всяко време, когато се открият свободни няколко часа, час, половин час. Ден е истински лукс, но се надявам да дойде по-добро време. Пиша нощем, денем, във влака, в Перник, в София, във Велико Търново, в Старо село, в село Горна Липница. Това е светло време за мен, макар че често се стига след полунощ.

- От писателска дейност у нас е невъзможно човек да се издържа, въпреки това тези, за които това е вътрешна потребност, не престават да го правят. Как да оцеляват пишещите, за които това е духовна, нравствена необходимост?

- Не само в България от писане е невъзможно човек да се издържа. Писателите навсякъде по света често водят курсове по творческо писане, изграждат академична кариера, превеждат, работят всичко друго – учители са, мнозина са лекари, юристи. Фактът, че толкова хора пишат, за мене означава, че са искрени пред читателите си, пред себе си. Иначе защо биха губили в писане време, през което могат да спечелят много повече пари?

Източник: perniktoday.net

iPernik отваря врати за всеки, който има да каже нещо!

Лична публикация - ще бъдете публикувани най-горе на първа страница на сайта!

Необходимо е единствено да Влезете с Фейсбук или да се регистрирате!

На тази дата в миналото

26-Декември-2016

26-Декември-2015

25-Декември-2015

Вход с фейсбук профил:

Гореща линия: 0888 563 496

[email protected] за споделяне на сигнали, запитвания, реклама, коментари, мнения, новини

ПОРЪЧКИ се приемат само през сайта и се препращат към търговците за изпълнение!

ipernik com