Романът на Здравка Евтимова ще бъде публикуван в още три държави

Писателката Здравка Евтимова е родена на 24 юли 1959 г. в Перник и е сред най-талантливите български писатели. Тя завършва английска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий".

Представител е на най-новата български литература, призната е сред майсторите на разказа, успешни са и романите й. Пише кратки разкази, публикувани в десетки страни по света.

Преди дни в Италия излезе романът й "Sinfonia", публикуван от издателство Salento. Същият роман със заглавие "Sinfonia Bulgarica" излезе в края на 2014 г. в САЩ под знака на издателство Fomite Books. В България романът е със заглавие "Четвъртък" и е издаден от издателство "Жанет-45".

Публикуване на романа предстои до края на 2015 г. и в Македония, Китай и Сърбия.

- Романът ви „SINFONIA” бе публикуван преди дни в Италия от издателство SALENTO. Същият роман излезе и в САЩ в края на 2014 г. под заглавие „SINFONIA BULGARICA“, как проявиха интерес към него?

- Главният редактор на издателство „Саленто” от Италия г-н Ливио Муччи е голям приятел на съвременната реалистичната проза, човек с висока култура и ерудиция, който следи с голямо внимание случващото се в балканските литератури чрез процеса на литературната награда „Балканика”. Запознах се с него в Скопие, когато за пръв път бях номинирана за тази награда. Тогава не я спечелих, но господин Муччи дойде при мен и ме попита дали бих желала да стана автор на неговото издателство. Преди повече от година и половина му изпратих разкази на английски език чрез интернет, той ме представи на дъщеря си и се създаде активна литературна интернет връзка. Писах му за работата си с американското издателство Fomite от щата Върмънт, така спонтанно се роди идеята да оставим разказите за един по-късен етап във времето и да съсредоточим усилията си върху романа „Четвъртък”. Вече го бях превела на английски и го изпратих. Благодарна съм му, че намери прекрасен преводач от английски на италиански и че за толкова кратко време успя да издаде книгата.

А през 2012 г. издателство Fomite от щата Върмънт беше обявило конкурс за издаване на ръкописи, като право на участие в конкурса имаха автори от цял свят. Аз изпратих един свой сборник с разкази и за радост получих покана от Марк Естрин, главен редактор на издателството, за публикуване на моя ръкопис „Стари коли и други разкази” (Carts and Other Stories). Книгата излезе през 2012 г. Работех пряко с Марк Естрин – главния редактор, и отначало се стреснах – той преподава философия в университета на щата Върмънт, и си мислех, че разказите ми за Перник и Радомирския край едва ли ще представляват интерес за него. Но той се запали, сам ги подреди, даже заради него написах на английски няколко нови разказа. След като книгата излезе, Марк Естрин ме покани да му изпратя роман – и аз преведох романа си ”Четвъртък”. Господин Естрин беше американският кръстник на романа – предложи ми четири заглавия, от които аз избрах „Sinfonia Bulgarica”. Сега с него сме съсредоточили усилията си върху друг мой роман „Арката”. Той работи по следния начин – първо прочита една трета от книгата, за да реши дали си струва, след което казва – или: „Бързо превеждай останалото, зарязвай всичко друго”, или: „Благодаря, текстът ви не отговаря на профила на издателство Fomite. За радост ми писа: „Пращай ми останалата част.”

- Как превеждате романите си?

- Моята бързина е отчайваща – по-лесно ми е да го напиша наново, отколкото да го преведа. Питам се - минало перфектно време ли да използвам, минало просто ли; кой синоним да предпочета, къде да поставя запетая – отслабвам четири-пет килограма, докато свърша превода, макар че изяждам един тон неща. Като го пиша направо, е по-лесно.

- В България същият роман излезе със заглавие „Четвъртък” през 2003 г.

- Да, романът беше публикуван от издателство „Жанет-45” през 2003 г. Това беше първата моя книга, публикувана от това издателство, която сложи основата на здраво и солидно сътрудничество. В лицето на Божана Апостолова виждам много повече приятел, отколкото издател. Няма да забравя, че още преди „Четвъртък” да бъде издаден, Божана ме заведе на ресторант в Пловдив и поръча агнешко. Не си спомням колко точно струваше порцията, но когато погледнах скришом в менюто, така се задавих, че се наложи сервитьорът да ми донесе тичешком чаша вода. Тогава децата ми бяха малки, работех като учител по английски език в езиковата гимназия в Перник и никак не процъфтявах финансово. Светкавично пресметнах, че за да разделим сметката, трябва да взема назаем от Божана около петнадесет лева. Да не говорим, че нямаше да останат пари за влака от Пловдив до Перник, но тя въобще не ми позволи да платя. Сега чакам удобен случай да я поканя на обяд. Издателят и писателят са двете лица на индустрията и когато мислите и усилията им са насочени в една посока, печели единствено читателят.

- Този роман разказва за четири различни жени в съвременна България, четири типа представители на нашата действителност. Какви ценности днес владеят българската жена?

- Въпреки модерността си, въпреки стремежа си да изгради кариера, да се наложи над ограниченията, с които действителността я притиска, българската жена дълбоко в сърцето си мечтае за детски усмивки, за уют и топлина в семейството. Тя не търпи затвор и ограничените пространства на клетките. Тя е пазителка на живота в прекия смисъл на думата. Мисля си, че всяка българка би искала да има деца, да се прероди в тях, да им разказва приказките, които й е разказвала майка й, да ги отгледа, да даде нощите си, дните си, таланта си, слабостта и силата си, за да ги направи смели и достойни хора. Като си представя какво изтръпване причинява кашлицата на малкото дете, като си спомня как сме чакали резултатите от медицинските изследвания, как сме палили свещички пред иконата на Светата Божия майка, разбирам, че няма по-голямо щастие от това детето да е здраво. Тогава разбираш какво означава да си жена. Българските жени са трудната благословия, която животът подарява на мъжете ни. Защото какво ще правим без тях - без нашите съпрузи, любими, без синовете ни, внуците – на кого ще помагаме, кой ще ни обича, кого ще поучаваме – кога с обич, кога с гняв, на кого ще мърморим, кого ще викаме на помощ? Всичко това е българката – дълбока и сложна като Космоса, близка и добра като светъл пролетен ден, обикновена и незаменима като най-светлата дума „мамо”.

- Не създават ли публикациите на ваши книги известно чувство на превъзходство у вас, не ви ли тласкат към усещането, че някак се издигате над общия фон?

- Аз разглеждам писането като оръжие на слабия, на онзи, който е в невъзможност да промени с дела света около себе си. Реакцията му е да пише. В историите, които се раждат в главата му, има честност и храброст, тези истории са пътека към справедливостта. В този смисъл представата за издигане над общия фон ми изглежда абсурдна. Когато ми се случи да имам публикация някъде по света, аз мисля за хората, които са самотни, за болните, които не могат да платят лекарствата си, за децата, които искат да видят морето, а родителите им не могат да ги заведат. За хората, които търсят работа и не намират, за борбата да изтръгнеш някой млад човек от блатото на дрогата. За талантливите млади и немлади писатели, които са създали прекрасни разкази, а няма кой да ги преведе, така че да бъдат прочетени от света, за живите български писатели, които познавам и чиито произведения са ме направили човек. За мъртвите български писатели, които са били мои редактори и са ме подкрепили, за младите, които идват след мене, за колегите на моята възраст, и поставям себе си като една брънка – нито по-здрава, нито по-лъскава - от общата верига, която свързва всички пишещи хора в България. У дома поставям себе си на последно място – най-много финансови средства заделям за най-малките, децата, за мене каквото и ако остане. Нека имам на кого да давам изкараните с труд пари, да виждам как грейва личицето на внучката ми, как малкият подарък е накарал майка ми, мъжа ми да се усмихнат. Нека да работя така, че да се надявам - ако пиша нещо, то да помогне някой да намери пътечка към светъл ден, да даде сила на някого да удържи, да не се пречупи, да остане изправен въпреки алчността и раболепието наоколо. Иначе едва ли има смисъл от писането. В паметта си човечеството пази легенди за храбрите, за почтените, за щедрите, за чистата и светла любов. Винаги е имало убийства, подлост, алчност, предателства и корупция. Победите над тях възпява човечеството. Нима има по-добър писател от паметта на стотиците поколения човешки същества? Няма общ фон, всяко сърце бие различно - умението и щедростта да се вслушваме във всяко едно от тях ни прави не писатели, а свестни хора.

Източник: novinar.bg