Интервю с писателката Здравка Евтимова

Здравка Евтимова е родена през 1959 г. в Перник, където живее и днес. Тя е завършила английска филология и работи като преводач в Министерството на отбраната от 16 години, от които 4 прекарва в Брюксел, в комисията на България в НАТО.

Владее немски, френски и руски език. Сама превежда разказите и романите си на английски. Нейни разкази са публикувани в 32 страни, има много международни награди. Щастлива е с трите си деца и двете си внучета. Наскоро романът „Четвъртък“ й донесе номинация за приз в Италия, а най-новата й творба „Една и съща река“ й спечели много нови читатели и номинации.

- Госпожо Евтимова, бяхте в Италия неотдавна, където са представили романа ви „Четвъртък“ изключително официално. Разкажете нещо повече.

- Там той излезе с името „Симфония“. Имах голямото щастие популярната актриса Лелла Коста да го представи. Тя сама си беше подбрала книгата. Като ме видя, ме прегърна и целуна, все едно винаги сме се познавали. Каза: „Ей сега ще видиш какво ще стане!“ И като зачете, хората по едно време станаха на крака и заръкопляскаха. За пръв път ми се случва такова нещо! Беше в град Мантуа, в църквата от XIII век „Санта Паола“, а отпред имаше опашка за билети. Беше много вълнуващо.

- Предложила сте България да бъде представена с думата „победа“ в специален речник, съставен от участниците във фестивала. Какво влагате в тази дума?

- Време е България да побеждава. Да побеждава човечността и почтеността, да победим бедността, да победим или поне да ограничим корупцията. Ако успеем да свършим това, тогава ще тръгнем по много по-силен и успешен път. Лично аз ще гласувам и се надявам в България след тези избори болката и безпаричието да бъдат по-малко, хората да се усмихват по-често, но не с маски, а със сърцата си. А най-късият път между сърцата е почтеността.

- Заглавието на най-новата ви книга „Една и съща река“ е заимствано от китайската поговорка „Човек никога не може да стъпи в една и съща река“, а когато става дума за политиката в България, често си казваме, че газим на едно място. Защо се получава така?

- Колкото и черногледи да сме, не можем да отричаме, че все пак се движим. И наш дълг е да се обърнем в посока към по-добро. Често се движим и назад, но всеки човек държи в ръцете си съдбата на нашата страна и от това дали ще отидем да гласуваме и как ще гласуваме зависи дали ще затъваме в тинята, или ще се движим напред. Българинът не е роден за тинята и чувствам, че вече му е омръзнало да затъва. Нека изборите да бъдат шанс да отхвърлим тинята от себе си.

- Споделяте, че очаквате синовете ви да се завърнат в родината от Германия, където работят. Не им ли казвате „стойте там, спасявайте се“, както правят много родители?

- Никога не казвам това, защото съм ходила на много места по света, но никъде не се чувствам така добре, както в България, както в Старо село край Радомир, където е дворът на дядо ми Здравко, и където е по-красиво от рая. Въпреки че е повече камъни, отколкото земя, въпреки че хората са повече камъни, отколкото хора, но камъни в смисъл на нещо твърдо, непреклонно, нечупливо, понякога дори жестоко. Българите трябва да си тежим на мястото като камъка. Много се радвам, че моят новороден внук се казва Лазар, кръстен е на моята баба. Синът ми е перничанин, снаха ми е перничанка и се радвам, че са занесли хубавото от Перник в Германия и доказват с поведението си, че този град не заслужава подигравки и нека хората да идват в него с доверие и обич.

- Наричат ви и пернишка писателка – как ви звучи това?

- Звучи ми като красива метафора, защото аз обичам Перник и се радвам, че живея там. За мен Перник е другата дума на борба и на победа, ние сме храбър народ. Повечето хора от Перник, с които пътуваме заедно във влака до София, успяват да се наложат с труда си. Това са лекари, инженери, санитарки, шивачки. Единственото ми мерило към човека са неговите качества, това, което може. Продуктът, който човек създава, е неговото лице, не на кого е син, не кой се обажда по телефона за него. Връзките и протекциите съсипват желанието ти да се бориш. Никой не се обажда за мен или за хората, чиито произведения чета и които ме карат да потръпвам от радост или от жалост. И зная, че този автор го е писал с кръв. Кръвта не изсъхва, тя стои в сърцата на хората. Затова не искам протекции. Ако това се случи, ще знам, че не струвам, а не мога да живея с това чувство. Не съм човек на никого.

- В книгите ви винаги има образ на страдалец, който не може да се приспособи към действителността. Днес бежанецът е един обобщен образ на страдащия човек. Какви мисли събужда у вас?

- Ние сме народ, който много е страдал, и не можем да бъдем слепи и глухи за болката на хората. Като вървя вечер пеша към гарата на Лъвов мост, минавам край група от около 20-годишни момчета мигранти и си представям моите синове, които изпратих в Германия с по 800 евро, вярвайки, че им давам света. Мисля за майките на тези младежи, които страдат за тях (казва го почти през сълзи – б.а.). Дълг на политиците е да решат този проблем по един мъдър начин. Болката не може да бъде заличена, но нека да бъде ограничена. На нас ни е трудно, защото не ги познаваме, но нека бъдем хора. Човек разбира щастието по различен начин, но болката, която изпитваме, е една – и мен ме боли еднакво, и мюсюлманина, и будиста, като се порежем, майката я боли еднакво, когато ражда. Опитваме се да преодолеем страха, но понякога той е по-голям от нас, което е тревожно. Минавайки край тях, понякога се боя, но си казвам – не трябва. Трябва да притискаме тези, от които зависи разрешаването на кризата, да проявят разум, за да може и ние, обикновените хора, да се справим със страха. Да се вземат мерки, които правят невъзможно да се отприщи терор срещу мигрантите, но – от друга страна – да се ограничи възможността те да наложат нещо, което е нетипично за нас. Да има правила и за двете страни. Да се въведат строги закони и да се спазват от двете страни, това е разковничето.

- През лятото бяхте един месец в Сараево, столицата на Босна и Херцеговина, на писателска резиденция, там също сте видели как съжителстват днес християни и мюсюлмани след войната, която помним.

- Лидерът на Босна и Херцеговина се беше обявил категорично срещу „Ислямска държава“ и срещу тероризма и на мюсюлманите се внушаваше, че ислямът не трябва да приема крайни уродливи форми. Градът е чист, пълен с весели млади хора, много деца, но още личи, че е имало война – има надупчени от куршуми фасади. Най-тъжното нещо беше един огромен паметник на убитите деца. Снайперистите стоели на високи блокове и стреляли по децата, които преминавали по мостовете на реката. Седях там и плаках. И на този паметник и християни, и мюсюлмани постоянно носят цветя. Разказаха ми, че по време на войната те са си помагали. Когато минавали въоръжени крайни националисти, християните взимали децата на мюсюлманите и ги скривали, когато идвали крайните ислямисти – мюсюлманите пък прибирали децата на християните. Това е било на човешко ниво. И сега трябва да приемем бежанците, и те нас като хора, като човеци, които не искат война. В Сараево ме приеха много топло. Ще представя у нас Горан Симич – изключително силен поет и много добър човек.

- Били сте и в къщата на големия писател Иво Андрич в Травник, където сте усетили колко обичан е той. Тук вие и вашите колеги чувствате ли подобно отношение?

- Аз не искам да се чувствам важна, писането за мен е щастлив миг. Ако чакам да се прехранвам от него обаче, на втория ден ще трябва да търся нещо друго. И не само в България е така. Имам приятели – писатели от Щатите, Германия, Франция, Белгия. Те са познати и обичани в своите страни, но се държат много скромно и работят като университетски преподаватели, за да се прехранват. Писателите, които създават така наречената литерари фикшън, не печелят никъде по света. Това е литература, която прави човечеството по-човечно – не прави пари, но прави честна кръв, честно сърце, изгражда смели, достойни хора, които не скланят глава пред унижението, а превръщат унижението в сила. Участвам в много конкурси, получавам покани да посещавам различни места в света, това ми остава от книгите. Никакви пари не съм спечелила – признавам си без бой.

- Точно тези писатели, за които говорите, могат да бъдат наречени днешни будители, чийто празник наближава.

- Да, това са и онези учители, които правят децата ни по-човечни. Будител е този човек, който живее и далече от столицата, пише стихове и разкази, без да може да ги публикува, но не мисли, че всичко е за продан. Неговата мисъл, неговото упорство, неговото достойнство не са за продан и затова е будител. Тези писатели, известни и неизвестни, които не са се предали, не са избягали, с примера си са опора за околните. Това е будителят – опора, която ни помага да бъдем хора, която спира ръката ни, когато посегнем да хвърлим камък по някой, различен от нас.

- Вие сте една от не много добре представените по света съвременни наши писатели. Какво трябва да се направи за популяризирането на българската литература?

- Ако някога стана богат човек, ще платя на прекрасните ни преводачи да превеждат творбите на български писатели и поети и бих положила усилия те да бъдат печатани в чужбина. Имаме невероятни писатели, но преводът на художествена литература е бавно и тежко занимание и е много скъп, авторите не могат да си го позволят. Аз имам щастието да мога всичко да си превеждам сама на английски, макар трудно да намирам време. Но за писатели, които обичам, вместо да купувам подарък за рождените им дни, вземам някой техен разказ или стихотворение, превеждам го с голяма обич и го предлагам в чужбина, за да може да излезе. Благодарение на английския превод разказите и романите ми след това бяха преведени и публикувани в Китай, Италия, Иран, Сърбия. А известният италиански славист проф. Джузепе дел Агата е чел книгите ми на български и ми писа за романа „В гръб“: „Сякаш пишеш за нашия Берлускони и котерията около него.“

Източник: perniktoday.net