Брътвежите на Борисов по случая Мирослава са на човек под тежък стрес

Брътвежите на Борисов (по случая Мирослава-бел.р.)  са типични за човек под тежък стрес, който започва да губи връзка с обществените настроения и самонадеяно изрича каквото му дойде наум. Досега неадекватните словоизлияния на премиера минаваха метър и дори се харесваха на опростачената част от нацията.
 
- Жестокото убийство на 17-годишната Мирослава от Перник е още едно доказателство, че мотивът живот срещу или заради много пари започва да доминира в черната хроника. Съгласен ли сте, г-н Александров?
 
- Тази трагедия за пореден път ни кара да си дадем сметка колко са уязвими индивидите и семействата в България, независимо от социалния им статус. В аморални и дезинтегрирани общности с неефективни институции късметът - в случая неочакваното забогатяване - лесно може да се превърне в нещастие. Едно от страшните послания на този случай е, че човешкият живот е напълно обезценен.Самото приравняване на живота към обект на материална размяна показва срив на цялата ценностна йерархия, върху която е изградено всяко жизнено общество и която дефинира живота като безусловна и висша ценност. Ние берем плодовете на една деградирала култура на озверели хора с примитивни страсти, които трябва да бъдат удовлетворени веднага и на всяка цена.И които не могат да бъдат удържани от обичайните социални, морални или религиозни норми, а единствено от репресивната власт на държавата. Т.е. между желанието и престъплението стои само полицията...
 
- Общественият гняв се прицели и в премиерските реплики за пържолките като награда за кучето, открило безжизненото тяло на Мирослава, също - в поисканото извинение от роднините й към полицията в деня, когато узнаха за смъртта й...
 
- Брътвежите на Борисов са типични за човек под тежък стрес, който започва да губи връзка с обществените настроения и самонадеяно изрича каквото му дойде наум. Досега неадекватните словоизлияния на премиера минаваха метър и дори се харесваха на опростачената част от нацията. Гневната реакция е нещо ново, и не защото Борисов този път надмина себе си, а защото отчаянието от моралнатабезпътица нараства стремително. И както обикновено общественият гняв е зле прицелен - разгневяваме се на рупора на нашата собствена простотия.
 
Поведението на Борисов в най-лошите си измерения е просто еманация на безочието, цинизма и арогантността, които владеят нашите умове и нашия живот. По силата на своята харизматична връзка с електората той прави тези отблъскващи характеристики особено видими, като ги отиграва публично в собствена полза. Тоест, когато се възхищаваме или се гневим на премиера, ние всъщност харесваме или мразим някаква част от себе си, с която се идентифицираме през него. Това, че толерантността към неговите изцепки намалява, говори добре за нацията.
 
- Дали протестът срещу полицията е знак за нарастващо недоволство от властта?
 
- По-скоро е акт на отчаяние. Този случай е емблематичен за хала на нашето общество с пълната безнадеждност, която излъчва.
 
Той концентрира всички аспекти на безутешното битие на българите - има убийство, има самоубийство, има институционален хаос и безпомощност, управленско безхаберие, политическо дебелоочие, дори самото престъпление е куцо: мотивите са безумни, изпълнението - зверско, прикриването - нескопосано.
 
Т.е. виждаме една нежизнеспособна, себеразрушителна общност във всичките й проявления - социално, институционално, политическо, морално. Въпреки всичко протестът е някакъв опит да се накара полицията да заработи по предназначение. Ако станем свидетели и на протест срещу рецидивиращия полицейски произвол, това ще е повод за надежда.
 
- Има ли други поводи за надежда?
 
- Разбира се. Например дебатът, който възбуди новият закон за детето, в чието изработване участваха широк кръг организации и експерти и който се опитва да следва най-добрите европейски образци. Този закон дефинира детето като автономен субект на човешки права и отхвърля провалените патриархални вярвания за природата на детството, върху които се крепи безкритичната родителска власт. Предвижда и подкрепа за родителите, за да отглеждат децата си съгласно възприетите в развитите страни стандарти за благополучно детство.
 
При все това този закон разбуни духовете и предизвика параноидни интерпретации като тази, че държавата се кани да наказва родителите, да им налага как да възпитават децата, да национализира децата и прочее глупости. Тази реакция ясно показа, че в обществото битува дълбоко недоверие към добрите намерения на държавните институции, от една страна, и дълбоко неразбиране за ролята на родителската грижа в процеса на човешкото развитие, от друга. Но самият факт, че тези въпроси бяха повдигнати и предизвикаха такова обществено вълнение, е добра новина, защото ни приобщава към цивилизования свят, където този дебат се води вече от половин век.
 
Друг повод за надежда е лекотата, с която протестиращите еколози наложиха мораториум върху добива на шистов газ.
 
- Това обаче бе изтълкувано като добре платен пиар в полза на “Газпром”.
 
- В “Газпром” навярно потриват доволно ръце, а нищо чудно и да са дали някой лев, на тях им се намират. Но аз познавам организаторите на тази акция, и уверявам ви, сред тях няма нито един агент на “Газпром”.
 
Тези хора са мотивирани изцяло от идеалистични подбуди и в най-лошия случай могат да бъдат обвинени в екологичен фанатизъм. Интересното е, че след като доста по-трудно се справиха с “Монсанто” и ГМО, същите хора на бърза ръка отупаха “Шеврон”. Лекотата, с която можеш да изхвърлиш от Българияводеща американска корпорация, е нещо ново, което до неотдавна бе немислимо.
 
- Как тълкувате бързата развръзка?
 
- За мен това е знак за упадъка на американското влияние в България. Моята хипотеза е, че в резултат на систематично практикувания двоен стандарт на американското посолство САЩ безвъзвратно загуби ореола си на морален лидер. Не можеш да мериш с различна мярка удобните ти корпорации и политици и всички останали и да очакваш да ти имат доверие.В момента подозрението към американските интереси в България е точно толкова силно, колкото към руските. Това ги поставя в неизгодно положение, тъй като руското присъствие има дълбоки исторически и културни корени, а американското влияние се крепи, или по-точно се крепеше, на вярата в пазара и либералната демокрация, която е силно разколебана в глобален план. Това буди тревога.
 
- В какво тогава виждате повод за надежда?
 
- В това,че граждани на България успяха да се противопоставят на могъщи икономически интереси чрез публичен натиск върху правителството. Това е опит да си върнем контрола върху нашата окупирана страна, който, естествено, започва от най-насъщните елементи на живота - храната, земята и водата.Надявам се, че този граждански натиск ще става по-информиран и по-диференциран и след като успяхме да прогоним демонизираните американски корпорации, ще се захванем да прогоним и родните демони, превзели живота ни.
 
- В началото сме на тежка година за глобалната икономика. Как ще бъде ситуирана България в нея?
 
- Зле, естествено. Спомням си един хубав виц от комунистическо време. Пенсионират възрастен банкер, работещ, разбира се, в държавна банка. Докато на скромно служебно тържество го изпращат с почести в заслужен отдих, любопитен млад икономист решава да го попита: “Това, че доларът поевтинява, добре ли е за нас?”. Ветеранът отговаря: “Вижте, другарю, и да поскъпва доларът, и да поевтинява, това е добре за долара, а за нас е зле!” При липса на компетентно и морално лидерство - което да извлича от международната конюнктура ползи не за себе си, а за общността - каквото и да се случи, ние сме обречени да губим. Тъй че ни предстоят още загуби.
 
- Не е ли симптоматично, че в режим на оцеляване, в какъвто са повечето българи, липсва морален стожер в лицето на църквата. Тези дни обявиха, че 11 нейни “апостоли” са били доносници.
 
- И преди да узнаем този позорен факт, за всички беше ясно, че висшият клир отдавна е напуснал пътя на духовното лидерство и се е превърнал в самодостатъчна и самодоволна олигархия. Въпросът е дали една йерархична институция,разядена от корупция, е в състояние да се обнови отвътре, или е обречена на бавно отмиране. Неотдавна един свещеник ми каза: “Ние сме като в казарма, само че там козируват, а ние целуваме ръка.” Този човек се опитва да служи на своята епархия с дълбокото и печално съзнание, че целува ръка на недостойни йереи и владици. Подобни примери на християнско смирение будят уважение, но не съм сигурен доколко отговарят на потребностите на живота. Изстрадалите и объркани души остро се нуждаят от напътствие и утеха, и то сега, а не в неопределено бъдеще. Надявам се уважаваният от мен философ Калин Янакиев да е прав, като твърди, че Православната църква не е дискредитираната върхушка, а съборното тяло на вярващите, и че тази църква е жива и скоро ще заяви своята воля за духовно обновление.
 
 
ВИЗИТКА 
 
Харалан Александров е роден е на 21 март 1967 г. в София. Завършва българска филология в СУ "Св. Кл. Охридски", след това специализира социална антропология.
 
Специализира в различни университети в Канада, Великобритания, Унгария, РусияlИма защитена докторска степен по антропология.
 
Преподавател е в Българския институт за отношения между хората към НБУ
 
Източник: 24chasa.bg