Среща за цял живот

Владимир Камоликов Позитано, Италия 17.05.2010
Има в живота срещи, които те съгряват за цял живот. Те са много редки, изключително редки. И за това са толкова ценни.При мен такава среща имаше.А колко отдавна беше, още през миналия  век, а именно през 1969 година. Тогава ги имаше СССР и БНР, имаше ги „скъпите" другари Леонид Брежнев и Тодор Живков.
Нашите страни „строяха комунизъм". Всички виждаха съществуващото положение, но по инерция някак се продължаваше неволно играта, в тази гигантска и глупава игра, под някакво измислено название „Да построим най-справедливото общество на земята-комунистическото".
Аз тогава живеех в гр. Луганск, Украинска съветска социалистическа република. Нашият град беше миньорски град и по стечение на тези обстоятелства, станахме побратими с гр. Перник
През паметната 1969 година при един културен обмен по програмите бяхме поканени на миньорските тържества в Перник - нашата делегация, която се състоеше от професионални артисти в областната филхармония и народният оркестър за народни инструменти при дома на културата „Ленин", под ръководството на известният музикант Г.А.Аванесов.
Тогава бях на 20 години, учех във 2 курс на музикално-педагогическия факултет в Луганския държавен педагогически институт. А вечер отивах да свиря в този забележителен колектив, който много ми даде, който винаги ще помня с голяма топлота и благодарност.
Трябва да кажа, че в тези години излизане в чужбина на съветския човек, без всякакво преувеличение може да се сравни с полет в космоса. Попадайки тук и то в социалистическа страна , също трябваше да се минава през едни унизителни процедури, автобиографии, анкети, съгласувания, събеседвания и утвърждаване. Естествено всеки трябваше да бъде член на КПСС, а в краен случай комсомолец.
Направих това кратко отклонение за тези, които не са живели по това време и не могат да си представят обичаите и нравите на времето в СССР и трудностите, с които всеки от нас се е сблъсквал в ежедневието. (Аз не искам по-нататък да пиша за соц.режима, това е друга, много обширна тема. Аз искам да пиша за друго.)
За това, че първото излизане в чужбина за мене беше много вълнуващо и много значимо събитие в живота ми. Сега пътуване зад граница е нещо обичайно - плащаш и тръгваш, никакви проблеми! А тогава......
Когато разбрах за пътуването до България с народният оркестър в който свирех, аз бях на седмото небе от щастие и с голямо нетърпение очаквах, това вълшебно пътуване, до края просто не вярвах, че ще се състои.
България тогава ни беше най-близката и братска страна. В шеги се говореше, че „кокошката не е птица, а България не е зад граница" и даже я наричаха 16-та република, много българи говореха на руски.
И ето, накрая ние сме в София. Тържествено посрещане на гарата. Слънчевият и топъл август допринася за приповдигнатото настроение. Автобуси ни карат до Перник, настаняват ни в хотела.Още същата вечер изнесохме концерт в голямата зала на Двореца на културата. (За съжаление, при последното ми пътуване в Перник през 2008 год., разбрах, че тази зала е пострадала при пожар.)Концерта на оркестъра протече с голям успех. Имаше много цветя и аплодисменти. След концерта ни поканиха на тържествена вечер-прием в ресторанта. Именно тук аз се срещнах с естрадният ансамбъл, който свири цяла вечер за нас и който привлече особено моето внимание, преди всичко с качествените аранжировки, прекрасното звучене. Музикантите бяха облечени много добре. Имаха много хубави музикални инструменти и професионална апаратура. Искам да отбележа, че за такива неща у нас можехме само да мечтаем, в СССР такива производства нямаше, а от чужбина не се внасяше.
Аз сам ръководех естрадна група в училище, а след това и в института и естествено много ми беше интересно да се запозная с колегите.Музикантите, като мен, всички бяха млади хора и веднага намерихме общ език. Отделяше се из между тях Кирил, който се оказа ръководител на групата. Той говореше не лошо на руски и между нас някак изведнъж възникна топъл и непосредствен контакт. Той ми предложи да посвиря на ел.органа, аз започнах да свиря „Катюша" и всички подеха песента - позната и любима за всички.
Останахме в България за цяла седмица. Стараеха се да ни покажат всички забележителности и гостоприемството на българите. Програмата ни беше плътно натоварена. Където и да пътувахме, Кирил беше винаги с нас. Вече добре познавах членовете на естрадния ансамбъл, но с Кирил отношенията ни някак станаха много приятелски. Този извънредно деликатен и добър млад човек някак по странен начин влезе в живота ми и както се оказа - завинаги. Ние се срещахме всеки ден извън програмата, разговаряхме много, той ми показа своя Перник, помогна ми да си купя модерни ризи, вратовръзки, модерни обувки с които после се разхождах гордо по Луганск.
Ние говорехме за всичко, което ни беше интересно.Аз му разказвах за живота в СССР, а той за живота в България. Преди всичко обаче се оказа, че имаме еднакъв музикален вкус. С една дума - срещнаха са сродни души!
Един ден Кирил ме покани в своя дом. Събра се цялото семейство, бяха приготвили великолепен обяд. Това беше много мило и трогателно.Оказа се, че Кирил е женен и има син Борис вече на 1 годинка. Жена му - очарователната и талантлива Богдана. Живееха заедно с родителите си.
Вълшебната седмица в България отлетя много бързо. С Кирил се разделихме, вече, като големи приятели. Разменихме адресите и си обещахме да поддържаме контакти. Завърза се една голяма кореспонденция, пишехме си много писма, тогава нямаше друг начин. Компютърни и мобилни връзки още не ни бяха известни, а по телефон, по телефон също беше много трудно, с предварителна поръчка, особено за международен разговор, чакаш няколко дни и накрая може и да се осъществи връзката, или пък да ти кажат, че тази връзка се оказала невъзможна, поради много причини, но понякога пък ставаше, да речем в 3 ч. през нощта. Естествено, да не спиш цяла нощ и да будиш Кирил и семейството му за да обменим няколко приветствени думи ми се струваше, че няма никакъв смисъл. Да позвъни Кирил от България се оказваше много по-лесно. Но от моя страна беше по-лесно да пиша писма... Писмата и колетите пътуваха доста дълго време, по месец, а понякога и по дълго. Имало е случаи и когато въобще не е пристигала или отивала дадена пратка. Кирил ми изпращаше грамофонни плачи, български сувенири. Веднъж ми изпрати много хубави летни обувки, които аз носих много дълго време и ги помня до днес. У нас в Съюза беше много трудно с красивите дрехи, затова тези подаръци за мен бяха много ценни.
Скоро Кирил ми съобщи, че визитата ни ще бъде върната от тяхна страна и той е включен с оркестъра за културния обмен. Много се зарадвах. Помъчих се в отдел култура към обкома и профсъюза да разузная за тяхната визита по-подробно. Изразих желание да участвам пряко в посрещането на групата и така включиха ме, като инструктор в посрещаческата група. Отидох в Киев да посрещна гостите. Разбира се с Кирил се срещнахме вече, като стари и добри приятели. В промеждутъка до отпътуването до Луганск успях да покажа на групата някои интересни неща, като метрото в Киев и специално станция „Вокзална", беше им много интересно и по-специално ескалатора, никога не бяха виждали такова нещо, в България нямаше метро.
В Луганск аз също се постарах да покажа на Кирил интересни неща, освен официалните мероприятия. Поканих го и в дома си, запознах го с родителите си. Така се заздрави нашата многогодишна дружба.
През 1972 год. завърших института и бях оставен на преподавателска работа. Паралелно с това работех във филхармонията, като музикален ръководител на ансамбъла, който съпровождаше известния съветски певец Юри Богатиков. През 1972г. преминах и една година военна служба.През 1976 г.се преместих в Москва. Започнах работа в киното и естрадата. През всичките тези години потдържахме връзка с Кирил. Поканих го със семейството му в Москва. Запознах ги с моите най-добри приятели, които в последствие станаха и техни приятели.
През 1982 год. Кирил ме покани на гости в България. Радушният прием и гостоприемство оставиха в мен най-топли и незабравими мигове и впечатления от това пътуване. Този път бях сам и се чувствах съвършено свободен. И това беше забележително!
Кирил ми показа знаменития Рилски манастир, ходихме в Кюстендил. Почивах на море в Златни пясъци и в Несебър. Разгледах подробно София. Бях на миньорският празник в Перник. Бяхме в едно забележително древно селце Бабица, забележителни дни при дядото на Богдана. Запознах се с братята на Кирил, Ангел и неговата съпруга Лиляна. Думите са малко, впечатленията много, много...
Но най-главното, аз написах две песни за Перник, „Градът на черното злато" и лирическата балада по стихове на Богдана „Сън". Много се радвам, че песента за Перник е жива и до днес, помнят я и я пеят. Надявам се така да бъде и занапред.
Досега, както се казва, много вода изтече и изминаха 27 години.В нашата страна, а така също в целият свят станаха големи промени.Не ни се отдаде да построим комунизъм, но сега се престройваме към създаване на друго, не много светло бъдеще - капиталистическо. Докато ние се бъхтахме в своята комунистическа заблуда, другите страни отидоха далече напред в своето развитие и сега ние дълго трябва да наваксваме пропуснатото.
При мен настъпиха естествено определени промени в живота Най-важното е, че се ожених и вече от 15 години живея в Италия.
Много се радвам, че благодарение на съвременните средства за комуникация, вече няма никакъв проблем да общуваме помежду си. Чудесата на съвременната техника ни дават възможност, не само да разговаряме, но и да се виждаме /имам предвид скайпа/.
През октомври 2008, след дългите 27 години аз отново се оказах в този забележителен край след покана да посетим Перник за деня на града. Всичко много се е променило, много. Само Кирил не. Както се пее в една много известна и любима народна съветска песен „Какъвто ти беше, такъв си остана". Той както преди е млад и активен, деликатен и внимателен. С него ти се иска да общуваш, иска ти се да го видиш - с него ти е леко, хубаво и спокойно във всякаква ситуация. Съгласете се, че такива качества са рядкост в хората. Да имаш такъв приятел - това е голямо щастие! Талантлив човек, талантлив във всичко. Той е и музикант и художник и поет и мениджър и просто обаятелен човек! За мен Перник, преди всичко е Кирил. Мисля и Перник без Кирил Сергинов, би бил някак друг. Колко живот, енергия и любов той дава на своя роден град! Това аз го видях още веднъж и се радвам, че тук го знаят, обичат и ценят.
Току що узнах, че по случай 24 май деня на славянската писменост Кирил е номиниран за награда за принос в българската култура. Много се радвам за него и го поздравявам от сърце. Тази награда отдавна е заслужена. Бъди здрав и щастлив Кирил, и за много години!

Твой приятел Владимир Камоликов Позитано, Италия 17.05.2010
 
 

Снимки