Коментар на в-к "Сега": Ше ги йе..м у луксо!

Решението за данък лукс със сигурност ще се хареса, но едва ли ще напълни хазната. Което, впрочем, подметна под сурдинка и министър-председателят. Според него новият данък има за цел да накара и най-заможните да понесат нещо от тегобите на кризата, не друго. Един вид и "богатите да поплачат" за радост на нас, останалите.
 
Не само ние, българите, но и целият свят обича, когато богатите плачат. Независимо дали в латиноамериканското кино, в Сибир или в Лас Вегас. Богатите обаче най-често са богати и защото знаят извънредно умело да не си дават парите, особено за подобни данъци. Предполагам, че в случая също ще стане така. Ще изнесат, ще продадат, ще прехвърлят, ще скатаят по трезори, ще платят на фирма, която да им нулира данъка, но няма да го платят на хазната. Аз самият бих искал Дянков след година да ме опровергае с високи цифри и общо благоденствие, но имам сериозни съмнения в това. Вероятно и вие.
 
Защо тогава се прави всичко? Както вече казах, прави се за нас. То е нищо повече от благотворително шоу, предназначено за бай Цеко комшията, чичо Мишо от пункта и Лиляна кафеджийката от автогарата. Трябва да си кажем - бравос, пипа се. Хем яко. Погалват по косъма инстинкта ни за справедливост и трябва да ни олекне, поне до следващата сметка. Вярно, че нашият доход се гмурна към африкански, дори не балкански дълбини, че опищелите света гърци и сега вземат четири-пет пъти повече от нас, че дори румънците ни бягат по съвкупни приходи, но - тук се действа.
 
По навик не пищим, а въртим глава наляво-надясно като съсели в ловна хижа, и все се надяваме тия отгоре да ни оправят. Понеже никога не става така, то ще им отмъстим след някоя и друга година - ще изберем други. Това ни е гарантираният кеф. А на поредните ще се присмеем и ще ги забравим.
 
Не мислете, че съм се загрижил за яхтата на Пецо Плондира, за палата на Васко Чалгата или за самолета на бай Цеко Печения. Те не са опрели до мене. Притеснявам се от друго. Когато една власт започне да се заглежда в по-богатите къщи, в по-пълните хамбари и по-лъскавите каруци, а не знае как да остави повече хора да си направят повече по-богати къщи и каруци, значи нещо някъде се е объркало. И предстоят модификации на нова велика справедливост. При която не ние ставаме по-заможни, а дразнителите се подстригват, за да не личи, че перчемът им стърчи твърде тарикатски, с което ядосват нас и властта. Такъв процес обаче нищо икономическо не стимулира освен завист, доноси и мимикрия.
 
През двайсетте години на миналия век, когато няколко милиона селяни измряха от глад в Русия, причинен от колективизацията, властта там реши, че са виновни кулаците и църквата. Взе на първите житото, кравите и картофите, взе на вторите златната и сребърната църковна утвар. Разбунтувалите се ги избиха, а оцелелите осъществиха индустриализация години след това. Наистина я осъществиха!
 
И такова общество може да съществува успешно, ако има казармена дисциплина и липсват дразнители отвън, примерно на стоки и услуги. Когато всички са бедни, щастието може да не пострада, ако те не знаят това
 
Въпросът е да не знаят. За да не знаят, трябва да има железни граници.
 
С любопитство зачетох първата издадена книжка на Айн Ранд - тя ми е най-интересна, защото концептуализмът и умозрителността в нея са най-малко. В "Ние, живите" тя си спомня петербургската младост, купоните, шушоните и комуналките, както и безмилостната декласация на заможното си преди това семейство. Чуден е епизодът, в който демонстрация на "петербургски трудещи се" е организирана пред трибуна, на която ще говори делегация от английските профсъюзи. Докато делегатката ораторствува за класовата солидарност, гладните и измръзнали демонстрантки попиват с очи обувките й, чорапите й, костюма й, прическата й, дори - о, триумф на гнилия свят отвъд - нейния грим. Невъзможни тук без контрабанда неща.
 
Имам един другар, родом от гр. Трън. Той ми разказа показателен случай от нашия преход, на който станал свидетел в първите години на демокрацията. Транспортните услуги между Трън и Перник се осъществявали от стари автобуси на общинска фирма. "Чавдарите", амортизирани след десетилетия експлоатация, били мръсни, с разкъсана тапицерия и изтърбушени седалки. Возели за два лева. Местен бизнесмен, понаправил парици след гастарбайтерство в странство, създал транспортна фирма и пуснал по същия маршрут няколко нови, лъскави бусчета. С бели завески, измити стъкла и културно обслужване. Те дублирали общинската фирма; возели пак за два лева. След година бизнесменът фалирал. Хората масово предпочитали старото, познатото, охлузеното. Моят човек веднъж попитал едного на спирката защо. Онзи плюл и сърдечно отвърнал: "Абе, ше го йебем у частнико!"
 
Ще призная, че и досега не знам какво искат бедните. Някои твърдят, че искат общество, в което няма бедни, но най-разпалените подозирам, че просто искат те да са богатите. Не знам какво искаме и всички ние - да няма богати, които ни дразнят, или ние да сме богати. Това незнание все пак се търпи.
 
Но имам чувството, че и властта не знае какво точно иска, освен едно - да е на власт. А то вече не е добре.
 
Материал на вестник "Сега"