Заводът Червена могила" между абсурда и реалността

Десетото издание на Кампанията на БНТ "Българските събития на ХХ век" в миналия четвъртък трябваше да избере най-абсурдното или куриозно събитие в историята на България от миналия век.
 
Сред десетте абсурда и куриоза беше подреден и добре познатият на перничани Завод за тежко машиностроене, получил името на съседното село Червена могила, то пък наречено така заради хълмчета около него, които, казват, били тракийски могили от римско време. Червеното няма общо с комунизма/социализма, ами е заради червеникавата пръст наоколо.
 
Заводът "Червена могила" - Радомир получи едва 4,63% от гласовете и се нареди на 9-то място, следван само от картинатта „Тайната вечеря" , заимствана от Леонардо да Винчи, но вместо апостоли са нарисувани образите на знакови политически фигури от комунистическата партия.
 
Самата номинация на Завода Червена могила беше малко неуместна. Докато анонсираха предаването на много хора им беше направило впечатление твърдението, че не е започнал да функционира, а те знаеха и знаят, че и сега работи.
 
Сам по себе си анонсът беше в общи линии правдив. На фона на архивни кадри се обясняваше, че пред смаяния поглед на случайните пътници се разкрива невероятна гледка, която би ги накарала да отбият от пътя, за да успокоят аритмията си с концентрирана напитка. „Чудовищният, необятен завод за заводи „Червена могила" е индустриален гигант, абсурден донякъде по своя замисъл, но най-вече по изразходени средства и нулева функционалност. Замислен да бъде комбинат без аналог в цяла Европа, за издигането му в многокилометров радиус през 80-те години са отделени милиард и половина лева, а в него е предвидено да работят около 20 хил. души, далеч повече от цялото население на Радомир. Строежът му буквално изцежда родната икономика, напънала се да бъде рекордьор в индустриализацията, а това, че така и никога не започва да функционира, окончателно го превръща в свиден паметник на абсурда."
 
В крайна сметка за най-абсурдното/куриозното събитие в историята на България от ХХ век беше избрано информационното затъмнение за "Чернобил". На второ място със 17.47% остана делото „Антонов", а на трето България - 16-а република на СССР с 14.08%. По време на живото предаване в студиото коментираха д-р Любомир Канов, психиатър и писател, писателят Йордан Попов от в. „Стършел" , писателят и драматург Христо Бойчев, блус музикантът Васко Кръпката и Ида Даниел, писателка и режисьорка.
 
Да защити номинацията на „Червена могила" в студиото беше поканен Максим Клейтман - председател на Надзорния съвет на "БесттехникаТМ-Радомир", един от двата завода продължители на родния гигант. Самият той, още от млад специалист, е свързал съдбата си с този завод.
 
Клейтман обясни, че след пускането си, заводът никога не е преставал да работи, прави го и сега, а производите му имат достатъчно голямо търсене и в момента. Мотивите му предизвикаха съмнението дали радомирският завод да не се извади от тази класация.
 
По думите му за времето това е била една добра идея, започнала не само със завода в Радомир, но и със заводите в Русе и Хасково, а е имало организация и за няколко други завода.
 
България и тогава, както сега, се е нуждаела отчаяно от продукти на тежко машиностроене, които е била принудена да внася. Металите и тогава, и сега се купуват от пазара, каза машиностроителният шеф. Според казаното от него едва 5% от нуждите от производството на тежкото машиностроене се е задоволявала от родните заводи. А „Червена могила" едва е смогвала да произвежда, това което се е искало. Клейтман потвърди, че към 1990г. оценката е била, че инвестициите възлизат на 1,360 милиарда лева, от които 160 милиона са били валутни, по т.нар. второ направление. Друго голямо достойнство, изтъкнато от сегашния собственик на половината от "Червена могила" беше модерното оборудване, внесеното технологино ноу-хау, многобройните добре обучени и високо квалифицирани и в чужбина специалисти. Клейтман обясни, че пред погледите на японските специалисти е направено уникално оръдие. Те разбирали, че това е военна продукция , но не били впечатлени. За разлика от руснаците, които направили проблем от участието на японци в изграждането на военен завод.
 
Разбира се, Клейтман имаше своите опоненти, според които това си е една абсурдна инвестиция, направена, без да е ясно приложението й. Метали и производи на тежкото машиностроене са се търгували и преди 1989г - в режим на планова икономика, и сега - в условията на свободен пазар, беше неговият аргумент, който трудно може да се оспори.
И ако досега заводите в „Червена могила" някакси са оцеляли, ако там все още се говори за индустрия, то едва след кризата ще се разбере състоятелността им, защото в момента престояват заради липсата на поръчки.
 
Част от най-хубавите години в живота на няколко хиляди перничани, че и не малко софиянци, е свързан с „Могилата". Любови, бракове и разводи, уроци по управление и мениджмънт, начало на кариера, за неколцина - източник на начален капитал - ако някой се заеме да напише роман, ще се получи страхотна история. В завода за заводи са работили най-различни хора, с най-различни съдби.
 
Аз имам само няколко, някакви незначими и незначителни спомени.
 
Трябва да съм била 12-13 годишна, когато Заводът беше още мечта. В Двореца на културата, в салона, който беше предимно театрален, но и зала за общиствини и политически събития, се провеждаше пленум на комунистическата партия. Или отчетно-изборна конференция преди поредния партиен конгрес. Мойта детска особа трябва да е била там я за да поднася цветя или приветствие, я за да доказва връзката между пионери, комсомолци и  комунисти. Във всеки случай, случваше ми се да ми дадат някое предварително написано слово, което четех от трибуната, без да ми е много ясно какво е и защо. Та на този пленум на комунистическата партия за първи път чух за завода в Червена могила. Имаше един първи секретар на Окръжния комитет на БКП, казваше се Борис Манов, доколкото си спомням бил е партизанин. Изглеждаше много благ човек. Приличаше на пухкав котарак, такъв мекичък и миловиден. Спомина се преди няколко месеца, мир на праха му. Помня, че беше много сладкодумен и като вземеше думата, разбирах всичко, което говореше, макар и дете. Та на този пленум другарят  Манов се размечта. Говореше как му се иска Струма да стане плаветелна река, а покрай нея да има улица „Набережная" като покрай Нева в Ленинград. Тогава разказа, че между Радомир и селото Червена могила ще израстне гигантски завод за заводи. Все ми се струва, че не беше много убеден в тая работа, защото от трибуната сподели, как японските специалисти убеждавали да не се прави тоя завод, ами да се възстанови старото летище, на полето да се произвеждат домати и с аероплани да се карат в Япония, пък те там щели да леят метал и да ни произвеждат заводи. Как е оправдал начинанието не помня, но после видях как съсипаха полето, а на мястото на някогашното градско сметище на Радомир построиха администрация и институт.
 
Заводът вече беше построен. Много хора работеха там. От столично издание за деца ме помолиха да напиша материал за някоя много рядка професия. Не помня кой и как ми каза, че в Червена могила работят борвергисти - дума странна и непозната. Трябваше да отида до там. Возиха ме с кола до някакво хале и се озовах до една огромна машина - изглеждаше ми колкото къща на поне два етажа. Можеше да обработва огромни детайли. Майсторът не беше много млад, беше ходил да се учи как се работи с това чудо в Чехословакия.
 
Като ме возеха по бетонните вътрешно заводски пътища ми разказаха, че в основите на едно от халета, които разпознаваха като корпуси под някакви поредни номера, имало затрупан чисто нов модерен голям багер.
 
В завода имаше пълномощник на ЦК на БКП. Казваше се Белички. Беше особен човек - някои го обичаха, но други го ненавиждаха искрено. Имах една приятелка. Нейният татко беше герой на социалистическия труд, получаваше голяма заплата и беше близък с Белички. Веднъж той ни раказваше как го определили за герой на труда. Имало няколко претенденти. Събали ги, черпили се и Белички казал: Герой ще стане, който извади най-много ушна кал (не зная как по-деликатно да се изразя) Сещам се, че пълномощник на ЦК на ДКМС беше Владимир Грашнов, покойният вече известен бизнесмен от годините на прехода.
 
Това са някои от спомените, които ми изплуват като се каже Червена могила. Какво ли могат да разкажат хората, които с години са работили там.